Николас, прихванал онзи през гърдите, го вдигна високо над главата си, премери разстоянието на око и изчисли нужния ъгъл.
Човекът се ококори, зяпна. Ахна от ужас, после издаде приглушен звук, щом Николас го приклещи в хватката си и със засилка го наниза върху един от коловете.
Щом острието се вряза във вътрешностите му, човекът издиша на пресекулки. Притихна в мощната прегръдка на Николас, не смееше да помръдне, не смееше да повярва на случилото се, не смееше да се запита дали това е истина… опитваше се да убеди сам себе си, че няма начин да е истина.
Николас се изправи в цял ръст пред мъжа. Гърбът на онзи, набучен на острия кол, бе опънат като струна и скован като талпа. Веждите избутаха нагоре плувналото му в пот чело, докато тялото му се гърчеше в бавна агония, краката му се протегнаха да докоснат пода, който се оказа твърде далеч.
В хаоса от противоречиви чувства Николас протегна мисълта си, като същевременно разпери и ръцете си и с усилие всели собственото си същество, духа си в сърцевината на живото същество пред него, всели се в отвореното съзнание на човека, в зейналите пукнатини на разпокъсаните му и несвързани мисли, за да изпита агонията и ужаса му. За да го похити. Веднъж вселил мисълта си в мъжа, веднъж проникнал в съзнанието му, Николас изсмука същината му и я внедри в себе си.
Благодарение на зашеметителната смесица от унищожителна и съзидателна сила, забъркана от онези жени във въпросния ден, Николас бе прероден в ново същество, в което беше запазена частица от самия него, но и беше добавено много повече. Беше се превърнал в нещо, непостижимо за никого преди него — в нещо, в което други пожелаха да го превърнат; в същество, пожелано от други.
Вълната, отприщена от онези Сестри, свързани в способността си да изковат сили, които никоя от тях не би могла да притежава сама, беше вкарана в него. Те го заредиха със сили, каквито малцина са си представяли, че е възможно да притежава някой: силата да се вселява в мислите на друго живо същество и да изсмуква духа му.
Придърпа стиснатите си юмруци към корема си, за да повлече с тях духа на човека, клатушкащ се между живота и смъртта, да задвижи ядрото на неговата душа. Николас усети как слузестата, гореща сфера на чуждия дух се приплъзва в него; цялото му същество сякаш бе обляно от топла вълна.
Николас остави тялото там, набучено на първия кол, и се спусна към прозореца с глава, замаяна от първата опияняваща крачка, предвещаваща началото на предстоящото пътешествие и на всичко, което щеше да изпита, на силата, която щеше да придобие.
Отново отвори уста като за прозявка, но вместо това от гърлото му се изтръгна ням вик.
Всичко пред погледа му играеше. Блъсна го силният мирис на горите, към които се бе устремил:
Втурна се обратно към стената и сграбчи една от жените. Тя заскимтя през сълзи, започна да го моли за пощада, но той я понесе към кола, запазен за нея.
— Това, което те очаква, е нищо — успокои я. — Направо е нищо, в сравнение с изтърпяното от мен. О, не можеш да си представиш какво преживях аз.
Бяха го съблекли и набучили на кол в средата на кръга, оформен от самодоволните Сестри. За тях той бе едно нищожество. Простосмъртен, дори не магьосник. Той бе просто суров материал, плът и кръв, генерирани от дарбата, които щяха да използват, за да осъществят намеренията си.
Николас притежаваше способностите, така че дългът изискваше от него да ги пожертва.
Той бе първият, издържал на изпитанията им. Не защото бяха внимавали — не защото изобщо ги интересуваше, — а защото бяха разбрали как не става и се бяха научили да избягват допуснатите веднъж грешки.
— Крещи, скъпа. Крещи колкото си искаш. Няма да ти помогне повече, отколкото помогна на мен.
— Защо! — изпищя жената. — Защо!
— О, просто трябва да го направя, ако искам душата ти да се понесе на крилете на далечните ми приятели. Двамата с теб ни очаква невероятно пътешествие.
— Моля ви! — зави тя. — О, скъпи Създателю, не!
— О, да, скъпи Създателю — подигравателно повтори той. — Ела да я спасиш, както дойде да спасиш мен.
Писъците не и помогнаха. Както неговите се бяха оказали напразни. Тази жена не можеше да си представи колко по-страшна болка бе изпитал той — агония, несравнима с тази, която я очакваше. За разлика от нея, той бе обречен да живее.
— Мрази, за да живееш, живей, за да мразиш — зашепна едва чуто той. — Ще бъдеш възнаградена с величието и тържеството на смъртта.
Плъзна я върху кола. Прецени, че не е достатъчно и я дръпна още няколко сантиметра надолу, докато реши, че е влязъл достатъчно, за да генерира нужната болка и ужас, но не чак толкова, че да увреди фатално някой от органите и и да предизвика ненавременната и смърт. Тя започна да се мята в отчаяни опити да се освободи, ръцете и бяха вързани на гърба и бе напълно безпомощна.