Получаваше богато разнообразие от хлябове, меса и зеленчуци, както и достатъчно вода. Храната определено беше добра, но Ан не изпитваше удоволствие от нея. Дори най-изисканото ястие не би и се сторило вкусно, щом трябваше да го яде в тъмница.
Като Прелат в Двореца на пророците неведнъж се беше чувствала затворник на длъжността си. Рядко вечеряше в трапезарията с другите Сестри на светлината — особено в последните години. Присъствието на Прелата на масата внасяше напрежение сред останалите. Освен това смяташе, че ако започне редовно да се храни заедно с редовите Сестри, те ще престанат да се респектират от поста и и ще загубят реална представа за властта и.
Според Ан, за да има дисциплина, трябва да се спазва определена дистанция, да се внушава известно притеснение и смут. На място, опасано със заклинание, чиято цел беше да забавя времето за живеещите вътре, беше от особена важност да се спазва дисциплина. Ан изглеждаше като седемдесетгодишна жена, но всъщност бе живяла близо хиляда години — просто процесът и на стареене беше забавен значително вследствие на живота в Двореца на пророците.
От дисциплината, разбира се, имаше огромна полза. Докато Ан беше Прелат, се бяха появили Сестрите на мрака. Имаше стотици Сестри и не се знаеше колко от тях са се врекли във вярност на Пазителя. Обещанията му явно бяха доста изкусителни. Тези обещания бяха чиста илюзия, но как да убедиш някой, избрал другия път. Безнравствеността беше изкусителна за жени, наблюдаващи как всеки, който живее извън двореца, остарява и умира, докато те остават дълго време млади.
Сестрите, които имаха деца, наблюдаваха как те, изпратени извън двореца, за да бъдат отгледани и да водят нормален живот, остаряват и умират; децата на децата им на свой ред остаряваха и умираха. За жена, станала свидетел на подобно нещо, видяла с очите си угасването и смъртта на близките си, докато самата тя си остава млада, красива и желана, предложението за безсмъртие представляваше огромно изкушение, особено когато собствените и цветове най-накрая започваха да вехнат.
Остаряването бе последният етап, краят на живота. Остаряването в Двореца на пророците бе дълъг и мъчителен процес. Ан беше живяла като жена на възраст дълги векове. Да бъдеш млад дълго време е прекрасно, но да си стар… За някои жени определено не беше приятно. Ан бе влюбена в самия живот, възрастта и натрупаният опит не я вълнуваха чак толкова. Но не всеки разбираше така нещата.
Сега, когато дворецът беше унищожен, всички щяха да започнат да остаряват като обикновените хора. Онова, което до съвсем скоро и се виждаше отдалечено в незнайното бъдеще, сега изведнъж се приближи на една ръка разстояние — може би десетина години, които щяха да изтекат като един миг.
Но тя се съмняваше, че ще изкара толкова във влажната дупка, далеч от светлината и живота.
Така или иначе, едва ли някой би повярвал, че двамата с Натан са на по хиляда години. Тя нямаше представа какво е да остаряваш по нормалния начин, като обикновените хора, но предполагаше, че се чувства по-различно от живеещите извън двореца. Предполагаше, че заклинанието, което забавяше стареенето, променя и възприятието за време — поне до известна степен.
Стъпките все така приближаваха. Тук не очакваше с желание идването на следващата храна. Дори започваше да си мисли, че би било по-добре да я оставят да умре от глад, та да се свърши веднъж завинаги. Защо не я оставят да умре?
Какво хубаво и бе донесъл животът? Така като се замисли, какво изобщо бе постигнала в живота си? Създателят и беше свидетел колко усилия положи, за да упъти Ричард в правилната посока и да му помогне да достигне до правилното решение — в повечето случаи се налагаше да върви против собствената си воля и преценка. Ако не се бе опитала да се намеси в събитията, да го доведе в Двореца на пророците в Стария свят, може би нищо не би се променило и това би се оказал единственият възможен начин той да ги спаси — като не се намесва и остави Джаганг и Императорският орден да загинат от само себе си в Стария свят, неспособни да разпространят пагубните си идеи навън. Може би именно напразните и усилия доведоха нещата до гибелен край.
Чу изскърцването на вратата в дъното на коридора, който водеше към килията и. Реши, че няма да приеме храната. Няма да сложи нищо в уста, докато Натан не дойде да говори с нея, както го бе помолила.