— Не е остаряло. Нима мислиш, че не си го помислих веднага? Нима ме смяташ за лаик? Прегледах хронологията стотици пъти. Направих всички възможни изчисления и проверки — дори създадох някои нови специално за случая. Накрая всички водят до едно и също място. Звената се нареждат едно след друго. Пророчеството си е абсолютно на мястото, хронологично изрядно, всичко съвпада.
— Значи има лъжливо звено — настоя Ан. — Вселителите са вторично създадени същества. Те не могат да се репродуцират.
— Казвам ти — изръмжа Натан, — по това разклонение с Ричард се появява Вселител. При това разклонението е осъществимо.
— Няма начин да са оцелели до днес. — Ан бе сигурна в това, което казва. Натан разбираше от пророчества повече от нея, в това нямаше спор, но другото влизаше в нейната компетентност и тя знаеше прекрасно какво говори — тук тя бе професионалистът. — Вселителите не са можели да създават поколение.
Натан я изгледа с поглед, който тя ни най-малко не харесваше.
— Казвам ти, че на света отново се е появил Вселител.
— Крадците на души не се репродуцират, Натан — кротко отрони тя.
Засърбя я цялото тяло. Очите и потънаха в неговите и останаха там един доста дълъг момент, след което гласът и най-сетне събра сила.
— През последните три хиляди години никой освен Ричард не се е родил с двете страни на дарбата. Изключено е някой…
Ан замлъкна. Той я гледаше и тя най-сетне прозря.
— Скъпи Създателю — прошепна.
— Казах ти вече — Създателят няма нищо общо с това. Той е дело на Сестрите на мрака.
Разтърсена до дъното на душата си, Ан не можа да намери думи.
Това бе най-ужасната новина, която можеше да и съобщят.
Срещу Вселителите нямаше спасение.
Вселителят бе способен да проникне във всяка душа.
Найда ги чакаше в коридора пред втората врата, лицето и бе сериозно както обикновено, но не тъй посърнало като на Ан. В коридора беше мрачно, блещукаха само слабите пламъчета на няколко свещи. В дебрите на двореца никога не полъхваше ветрец. Единственият цвят сред мрачните стени, поглъщащи немощната светлинка, бе кървавочервеното на униформата на Найда.
Ан се наведе към Морещицата и я изгледа изпод вежди.
— Предаде ли му, каквото ти казах?
— Разбира се — отвърна Найда и закрачи след тях. Полуизвърната към нея, Ан я заплаши с пръст.
— Ще те накарам да съжаляваш, задето си му казала.
Найда се усмихна.
— О, не мисля.
Ан се извърна напред.
— Между другото защо си препасал този меч? Точно ти — магьосникът. За какво ти е?
Натан я изгледа обидено.
— Ами, според Найда изглеждам страхотно с меч на кръста.
Ан се втренчи право пред себе си в мрачния коридор.
— Не се и съмнявам.
Тридесет и първа глава
ЗАСТАНАЛ НА РЪБА на една тясна и дълга скална тераса, Ричард внимателно разглеждаше стелещите се под него сивкави ленти на облаците. Хладният, дъжделив въздух изсипваше върху му букет от аромати — бор, мъх, влажни листа, напоена земя. Той вдъхна дълбоко познатите ухания, които му напомняха за дома. Скалите, предимно гранитни, напукани и загладени от ветровете, бяха почти като в неговата Еленова гора. Само дето тези планини бяха далеч по-големи. Хребетите зад него се издигаха до умопомрачителни висини.
На запад, далеч в ниското, се простираха плавни хълмове и безкрайни гори. И отляво, и отдясно — тъй като погледът му търсеше целенасочено — се открояваше по една гола ивица земя, където бе минавала някогашната граница. Още по-нататък на запад потрепваха силуетите на по-ниските планини, ограждащи пустинната земя. Тази пустош и мястото, наречено Колоните на Сътворението, вече не се виждаха. Ричард бе доволен да ги остави зад себе си.
По небето не се виждаха чернопери соколи — поне засега. Едрите птици по всяка вероятност знаеха, че Ричард, Калан, Кара, Дженсън, Том и Оуен се придвижват на запад.
Ричард простреля последните пет сокола тъкмо когато се събираха в обичайния си обръч, като ги изненада с местоположението си — беше се качил високо в планината, по-нагоре от приятелите си, по-близо до птиците. След като уби натрапниците, Ричард вкара малката си дружина в по-гъсти дебри. Соколите едва ли ги бяха засичали оттогава. Сега, когато пътуваха из местност с високи, кичести дървета, Ричард се надяваше преследвачите им да са ги изгубили.
Ако онзи Николас наблюдаваше Ричард и останалите през очите на петте чернопери сокола, сигурно знаеше, че са се насочили на запад. Ала сега обектите на наблюдението му се бяха скрили и той едва ли би могъл да предположи, че ще продължат на запад. Ако Ричард изчезнеше от погледа на птиците и се появеше на място, където не го очакваха, Николас може би щеше да промени плановете си. Може би щеше да реши, че са сменили посоката си и са се отправили на север или на юг. Може би щеше да си помисли, че са използвали момента и са потърсили начин да му избягат.