Ричард щеше да се опита да използва максимално пълноценно прикритието на дърветата и да държи другарите си далеч от погледа на Николас. Не му се щеше онзи да знае накъде са се насочили или да предположи къде се намират в конкретен момент. Не беше много сигурно дали ще успее да заблуди преследвача си с такива елементарни трикове, но все пак беше длъжен да опита.
Засенчил очите си с длан, Ричард огледа релефа на гъстата гора отпред, за да си състави мислена карта на местността, преди да навлезе сред дърветата, където го чакаха другарите му. Тънките мъгливи струйки долу сякаш бяха опърпани ленти от одеялото на плътните облаци, надвиснали над главите им. Планинският скат слизаше рязко надолу и се губеше в гъстата сметана на облаците.
След като огледа внимателно скалите, склоновете и дърветата, Ричард най-сетне откри онова, което търсеше. Плъзна последен поглед по планинския масив, вдигна глава към небето, за да види дали всичко е чисто. След като се увери, че няма чернопери соколи — пък и каквито и да било други птици, — се насочи към приятелите си. Беше наясно, че макар да не вижда и следа от преследвачите им, няма гаранция, че те не ги наблюдават тайничко отнякъде. Околните дървета предлагаха идеално прикритие, така че не би забелязал дори дузина птици, накацали из гъстите клонаци. Но тъй като за момента се намираше там, където те предполагаха, че е, му беше почти все едно.
Канеше се да направи нещо, което едва ли очакваха от него.
Изкачи се обратно по хлъзгавата скала, покрита с лишеи, мокри листа и корени. Залитнеше ли, щеше да има един-единствен шанс да се хване за някой стърчащ камък, преди да се изтърколи надолу и да падне в бездна, дълбока няколкостотин метра. Тази мисъл го накара да се вкопчи по-здраво в корените и да изпробва внимателно всяко местенце, където поставяше краката си, преди да отпусне тежестта на тялото си.
Изкачил се горе, той се пъхна под увисналите клони на клечест планински клен, покарал в сянката на устремени към светлината широколистни дървета, закривани от високи борове. Листата на ясена и брезичките, надвесени над клена, бяха подгизнали от нощния ситен дъждец и от ръбовете им се отцеждаха едри капки, които зашлевяваха по-ниските листа над главата на Ричард. При всеки порив на вятъра тези натежали от влагата високи листа се освобождаваха от товара си на кратки, но внезапни талази.
Приведен под ниските клони на една чвореста ела, Ричард се запромъква през гъсти туфи боровинки, за да навлезе в по-проходимите дебри на смълчани гори, застлани с гъста пелена от стари борови клони. Краката му потъваха в мек килим от борови иглички, съборени от необузданите планински ветрове. Спираловидните мрежи, оплетени от горските паяци като капани за насекоми и буболечки, блещукаха от ситни капчици роса, сякаш върху им бяха изсипани с шепи диамантени огърлици.
Калан, добре скрита сред лабиринта от високи скали и гъста растителност, забеляза Ричард и стана да го посрещне. Останалите също го бяха видели и наскачаха на крака. Ричард се пъхна под зелените клони.
— Забелязахте ли соколи, Господарю Рал? — попита Оуен, очевидно притеснен от грабливите птици.
— Не — отвърна Ричард и се наведе да вземе раницата си. Намести я на гърба си. — Което не означава, че те не са ме видели.
Ричард метна лъка си на рамо и го нагласи до меха с вода.
— Е — подхвана Оуен, кършейки ръце, — все пак можем да се надяваме, че са ни изгубили от поглед.
Ричард се спря и го изгледа.
— Не е достатъчно само да се надяваш.
Докато останалите заприбираха багажа си след кратката почивка, кой мятайки раница на гръб, кой закачайки едно-друго на колана си, Ричард дръпна Кара настрани, извън прикритието на ниските дървета.
— Виждаш ли онова възвишение ето там? — попита той и я намести така, че да гледа право в указаната посока. — Има една оголена ивица земя, дето минава пред онзи млад дъб с увисналия счупен клон.
— Точно над възвишението — кимна Кара, — близо до зеленикавите следи по скалата, оставени от течащата вода?
— Именно. Искам да се качиш там, после да свърнеш рязко надясно и да продължиш нагоре по цепката — виждаш ли я, точно над онази голямата пукнатина? Виж дали се минава до горната тераса над дърветата.
Кара кимна пак.
— Ти къде отиваш? — попита.
— Ще заведа останалите до първата чупка на онзи склон. Ще бъдем ето там. Върни се и ни кажи дали има път нагоре.