Кара намести раницата на гърба си и стисна тоягата, която Ричард и бе отсякъл.
— Нямах представа, че Морещиците ги бива да се катерят — отбеляза Том.
— Напротив, не ги бива — отвърна Кара. — Мен лично обаче ме бива — Господарят Рал ме научи.
Ричард я изпрати с поглед, докато тя изчезна между дърветата. Плъзгаше се грациозно, почти безшумно в непроходимата гора. В движенията и нямаше нищо излишно, пестеше енергията си за по-нагоре. Не винаги се бе придвижвала така; беше усвоила добре неговите уроци. Ричард остана доволен, че усилията му не са отишли напразно — явно вършеха добра работа.
Оуен хукна към него, очевидно развълнуван.
— Не можем да вървим в тази посока, Господарю Рал. — Махна с ръка през рамо. — Пътеката е натам. Това е единственият път нагоре и към прохода. Ето там се пада пътеката, по която слизахме надолу и която днес, след падането на границата, е проходима и в двете посоки. Преходът е труден, ала това е единственият възможен път.
— Това е единственият път, който ти знаеш. Като гледам колко често е употребяван, явно и Николас знае само за него. Явно Орденът използва именно този маршрут, за да влиза и излиза от Бандакар.
Тръгнем ли нататък, соколите ще ни проследят. Ако обаче не стъпим на тази пътека, Николас няма да знае в каква посока вървим. Отсега нататък възнамерявам да действаме именно така. Писна ми да играя ролята на мишка за грабливите му птици.
Ричард остави Калан да води през гората, като и каза да следва естествените извивки на терена. Срещнеше ли някакви затруднения, тя поглеждаше назад, за да се консултира с него. Ричард и показваше с очи правилната посока или просто кимаше, а един-два пъти се наложи и да и подвикне инструкциите си.
Като гледаше терена, Ричард бе почти сигурен, че някога е съществувала и друга пътека към Бандакар. Проходът, който отдалеч изглеждаше като улей, вдълбан в планинския релеф, всъщност представляваше доста широка клисура, която се виеше нагоре. Ричард не вярваше, че пътеката, по която сънародниците на Оуен бяха прокуждали осъдените, е единствената в прохода. Преди, при наличието на границата, може и наистина да е било така, но не и сега, когато вече нямаше никаква пречка за влизане в Бандакар.
По видяното до момента Ричард съдеше, че в древни времена явно е съществувал и друг, главен път за влизане и излизане в далечната империя. От време на време забелязваше разчистени участъци, които според него бяха останки от този древен, изоставен път.
Вярно, не бе изключено този древен път да е станал непроходим поради свличане на земни пластове например, но Ричард искаше да се увери лично. Ако не друго, този път, минаващ през други части на планината, би ги отвел на места, различни от онези, където евентуално биха дебнели соколите.
Навсякъде, където пътеката между дърветата го позволяваше, Дженсън избързваше напред, за да върви редом с Ричард. Дърпаше Бети за връвчицата и, за да не се отплесва в хрупане на това-онова по пътя.
— Рано или късно соколите ще ни открият, не мислиш ли? — попита сестра му. — Така де, ако не се появим там, където ни очакват, не мислиш ли, че няма да се откажат да ни търсят, докато ни открият? Нали сам каза, че от позицията си високо в небето имат изключително добра видимост и покриват огромна площ.
— Сигурно — отвърна Ричард. — Но ако мислим с главите си и внимаваме да останем скрити, ще им е трудно да ни видят сред дърветата. В гората няма да е толкова лесно да ни проследят, колкото беше в голата пустош. Тук наистина ще трябва здраво да се потрудят и да летят доста ниско, а ние да сме съвсем нехайни.
Ако страним от официалната пътека за Бандакар, изведнъж ще се окаже, че трябва да ни търсят из доста голям периметър, а няма да знаят в коя посока да гледат. В крайна сметка ще им е доста трудно да ни намерят.
Николас едва ли има много добра видимост през техните очи, иначе не би му се налагало от време на време да ги събира в кръг. Успеем ли да се крием от погледа им известен период от време, в един момент ще сме се смесили с тълпата в Бандакар и Николас посредством очите на соколите ще трябва доста да се озори, докато ни различи сред останалите хора.
Дженсън поразсъждава над думите му, докато навлизаха в китна брезова горичка. Бети мина от другата страна на едно дърво и Дженсън трябваше да спре, за да разплете въженцето. Всички се сгушиха в дрехите си, щом полъхна ветрец, който разклати листата и от тях се посипаха ситни капчици.
— Какво ще правиш, щом стигнем там, Ричард — попита Дженсън шепнешком, щом го настигна.
— Ще си набавя противоотровата, за да не умра.
— Това ми е ясно. — Дженсън отметна от лицето си един къдрав влажен кичур. — Имах предвид какво ще правиш с народа на Оуен.