Усещаше всяка глътка въздух като болезнено пробождане в дробовете си.
— Още не съм съвсем наясно с отговора на този въпрос.
Известно време Дженсън повървя мълчешком.
— Но така или иначе ще се опиташ да им помогнеш, нали? — попита след малко.
Ричард погледна косо сестра си.
— Тези хора ме заплашиха със смърт, Дженсън. И доказаха, че не говорят празни приказки.
Тя вдигна рамене.
— Знам, но не са имали друг изход. — Хвърли поглед пред тях, за да е сигурна, че Оуен няма да я чуе. — Не са знаели как да постъпят, за да се спасят. Те не са като теб. Никога преди не им се е налагало да се бият.
Ричард си пое дълбоко дъх, при което болката внезапно пресекна дъха му.
— Ти също доскоро не бе влизала в битка. Когато помисли, че се опитвам да те убия, защото смяташе, че съм като баща ни, а освен това те накараха да хвърлиш върху мен вината за смъртта на майка ти, какво направи? Не че имаше основания да се отнасяш така към мен, но как постъпи, когато смяташе, че нещата стоят така?
— Реших, че ако искам да живея, трябва да те убия, преди ти да си убил мен.
— Именно. Не отрови някого и не му каза да стори еди-какво си, понеже иначе ще умре. Реши, че животът ти си струва да се живее и че никой няма право да ти го отнеме.
Ако някой е готов най-овчедушно да потъпче всички свои ценности, живота си, единствения живот, който някога ще има, и да го подари просто ей така на някакъв си главорез, решил да се възползва — на такъв човек не може да се помогне. Добре, днес ще се намери кой да му помогне, а утре — утре ще се появи друг насилник и онзи ще легне и пред него. Това означава, че въпросният човек е издигнал живота на своя убиец над своя собствен живот.
Дариш ли на всеки, който пожелае, правото да определя дали да живееш или да умреш, вече си се превърнал в роб, готов да подложи врат под сатъра — независимо в чия ръка е той.
Тя пак замълча, замислена над думите му. Ричард забеляза, че сестра му се движи сред дърветата с лекотата, на която той бе научил Кара. Дженсън се чувстваше в гората не по-зле от самия него.
— Не искам тези хора да страдат повече, Ричард — преглътна Дженсън. — Стига им толкова.
— Ако умра от тяхната отрова, кажи го на Калан.
Стигнаха до мястото, където имаха уговорка да се срещнат с Кара, ала тя още не бе пристигнала. Имаше време за кратка почивка. Събраха се в една ниша, над която имаше почти отвесна скална стена, защитена най-отгоре от сгушени един в друг стари борове и гъсти храсталаци. След толкова време, прекарано в нажежената пустош, още не се бяха аклиматизирали и трудно понасяха студа и влагата. Разпръснаха се и насядаха по околните камъни, за да не се налага да почиват върху мокрия килим от листа, а Бети доволно захрупа свежите растения. Оуен седна в един ъгъл, възможно най-далече от козичката. Калан се настани до Ричард.
— Как си? Май те боли главата?
— Засега нищо не може да се направи.
Тя се наведе към него. Ричард усети приятната топлина на тялото и.
— Помниш ли писмото на Ничи, Ричард? — продължи с въпросите тя.
— Какво по-точно?
— Ами нали предположихме, че падането на границата, опасваща Бандакар, е причината за първия предупредителен маяк. Може да се окаже, че сме бъркали.
— И защо мислиш така?
— Ами защото няма втори такъв маяк. — Тя посочи с брадичка на северозапад. — Първия го намерихме ей там. Сега сме далеч по-близо до някогашната граница, а втори маяк няма.
— Освен това — напомни и той — там ни чакаха соколите.
Ричард прекрасно си спомняше къде бяха открили статуйката. По клоните на околните дървета бяха накацали цяло ято соколи. Тогава Ричард нямаше представа какво представляват тези птици, само му направи впечатление, че са най-едрите, които е виждал някога. Щом Кара докосна статуята, всички чернопери соколи едновременно се вдигнаха във въздуха. Бяха стотици.
— Да, но понеже не открихме втори маяк — продължи Калан, — може да се окаже, че не сме на прав път — че проблемът се крие другаде.
— Значи предполагаш, че вторият маяк ще бъде за мен — че аз ще съм човекът, за когото е предназначен. Ничи каза, че вторият е за онзи, който има силата да оправи пропукания щит. Може това да не съм аз.
Думите му отначало изненадаха Калан, но тя се замисли над тях.
— Като си помисля, това далеч не е радостно. — Тя се сгуши по-плътно в него и го прегърна през кръста. — Но който и да е човекът, комуто е дадено да затвори щита който и да е този, който може да възстанови границата, не смятам, че в момента ще успее да го стори.
Ричард прокара пръсти през мократа си коса.