— Но ако въпросният мъртъв магьосник смята, че аз съм човекът, способен да възстанови границата, се опасявам, че греши. Нямам никаква представа как би могло да стане това.
— Нима не разбираш, Ричард? Според мен дори да знаеше как да го направиш, не би могъл.
Ричард я изгледа с крайчеца на окото си.
— Май пак прибързваш със заключенията и даваш воля на въображението си, а?
— Разбери, Ричард — границата падна заради мен. Това обяснява защо предупредителният маяк е за мен — защото не друг, а аз причиних срива. Няма да отречеш този факт, надявам се.
— Не, но имаме доста да учим, преди да разберем какво става в действителност.
— Аз освободих Хармониите — продължи тя. — Няма смисъл да се опитваме да не забелязваме този факт.
Калан беше използвала древна магия, за да спаси живота на Ричард. Беше освободила Хармониите, за да го излекува. Тогава не и бе останало никакво време за губене; ако не бе го сторила незабавно, след броени секунди Ричард щеше да умре.
Освен това в онзи момент изобщо не предполагаше, че Хармониите представляват такова бедствие. Не беше наясно, че те са създадени преди три хиляди години от сили от отвъдния свят като оръжие, предвидено да унищожи магията. Единственото, което знаеше, беше, че ако иска да спаси живота на Ричард, трябва да ги използва.
Ричард знаеше какво е да си убеден, че дадено нещо трябва да се направи по точно определен начин, и никой да не ти вярва. Можеше да си представи как се е чувствала Калан в онзи момент.
— Права си — не можем да не го забелязваме, ако изобщо можем да го наречем факт. Но засега не знаем какво е станало всъщност. Важното е, че Хармониите бяха върнати обратно в отвъдния свят.
— А какво мислиш за онова, което ни каза Зед — че щом се отприщи лавината от деструктивна магия — което се случи, — не се знае дали изобщо има начин да бъде спряна, независимо че Хармониите са върнати в отвъдния свят. Подобно нещо не се е случвало досега, така че нямаме предишен опит, от който да се учим.
Ричард нямаше какво да отговори на тази нейна забележка, а и бе в неизгодна позиция, понеже не разполагаше с нейните познания върху магията. Кара изникна измежду групичка близки дървета, спасявайки го от мислите му. Морещицата свали раницата от гърба си и я остави да се свлече на земята, докато се настаняваше на един камък срещу Ричард.
— Оказа се прав. Може да се мине. И доколкото можах да преценя, има пътека и още по-нагоре от онази тераса.
— Добре — кимна Ричард и стана. — Да вървим. Облаците потъмняват. Трябва да намерим място за нощувка.
— Мярнах една подходяща закътана ниша под терасата, Господарю Рал. Предполагам, че ще е на сушина.
— Чудесно — Рихард вдигна раницата и. — Ще ти нося багажа, за да си отдъхнеш пътьом.
Кара кимна и зае мястото си в редицата, след което всички се запромъкваха между гъстите дървета и скоро вече се катереха по почти отвесен склон. Имаше достатъчно удобни хватки и стърчащи от земята корени. Понякога добрите хватки бяха на доста голямо разстояние една от друга и Ричард от време на време се обръщаше, за да подаде ръка на Калан.
Том помогна на Дженсън и на няколко пъти вдигна Бети, за да мине безпрепятствено нагоре, макар козичката да бе по-чевръста от всички останали. Ричард си каза, че Том го прави повече заради спокойствието на Дженсън. Накрая самата Дженсън му подхвърли, че Бети се катери съвсем добре и самичка.
Четирикраката и дружка изблея в знак на съгласие и след като погледна Том, подскочи с лекота и преодоля един особено труден участък.
— Е, тогава ти помогни на мен — подкачи я Том.
Дженсън, Ричард и Калан се засмяха. Оуен само ги изгледа и заобиколи въпросното място от другата страна. Определено го беше страх от Бети. След известно време, преценила, че достатъчно се е забавлявала на щадящото отношение на Ричард, Кара си поиска обратно раницата.
Скоро след като бе започнало да вали, откриха една пукнатина в ниското под скална козирка, точно както бе предположила Морещицата. Не беше чак пещера, а по-скоро вдлъбнатина зад отчупен скален къс. На земята бяха изпопадали големи камъни, които образуваха нещо като своеобразен праг и нишата се оказваше на завет. Не беше широко, но Ричард прецени, че ще им е добре вътре.
В нишата бе доста мръсно, по земята се валяха полу-загнили листа, парчета кора, мъх и какви ли не буболечки. Ричард и Том се заеха да поразчистят с два клона, които отчупиха отвън. После застлаха чист килим от борови клонки, за да им е сушинка.
Дъждът се усилваше, така че побързаха да влязат в нишата. Не че изглеждаше особено удобно, понеже беше доста ниско, но поне бе сухо.