Калан надзърна към светлината, която проблясваше през процепа отпред.
— Много е тясно, Ричард. Дали ще успеем да пролазим?
Ричард свали раницата си.
— Има откъде да се мине. Скоро ще сме от другата страна.
Калан въздъхна дълбоко.
— Добре. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Чуйте всички — провикна се той към другарите си. — Още малко и сме навън.
— Само смей да ни прекарваш през още разлагащи се трупове — направо лошо ти се пише — подвикна Дженсън и всички се засмяха на забележката й.
— Няма нищо такова — успокои я брат и. — Но ни чака един доста труден участък. Но щом аз успях да мина, и вие ще се справите. Само трябва да ме слушате внимателно и да правите, каквото ви казвам. Ще пълзите по корем, като всеки бута багажа пред себе си. Дръжте се за глезена на човека пред вас. Така няма да се отклонявате от най-подходящия маршрут. Пред себе си ще забележите светлина. Не може да се мине направо към нея. Трябва да се заобиколи. Таванът пада прекалено ниско, а пътеката тръгва леко наляво и надолу. Подхлъзнете ли се натам, става още по-тясно; няма да можете да се измъкнете. Трябва да заобиколим мястото, където таванът се спуска ниско над пода. Това ще стане отдясно, където е тъмно, но не е толкова тясно. Разбрахте ли ме всички?
В мрака отекнаха утвърдителните им отговори.
— Искам да изляза, Ричард, не мога повече да стоя тук — проплака Дженсън. В гласа и се долавяха нотки на почти неконтролируема паника.
— И аз не мога — отвърна той. — Но веднъж вече успях да изляза и да се върна обратно при вас. Всичко ще е наред. Само ме следвайте и няма да имате проблеми.
— Искам да се върна — проехтя гласът и в мрака.
Ричард не можеше да и позволи това. Излезеха ли на откритите скални прагове, щяха да са идеална мишена за соколите.
— Ела тук, мини пред мен — насърчи я Калан. — Стисни Ричард за глезена и първа ще видиш светлината на деня.
— Аз ще се погрижа Бети да върви след теб — успокои я Том.
Този вариант явно и се видя приемлив и тя се промъкна напред, стиснала багажа пред себе си.
Щом светлината и разкри колко е тясна пролуката, през която трябваше да пропълзят, започна да трепери. Ричард и помогна да се качи на плочата и лицата им се озоваха на милиметри едно от друго — в очите и проблеснаха сълзи.
Огромните и сини очи се взираха ококорено в процепа.
— Моля те, Ричард, умирам от страх. Не искам да се пъхам тук.
— Знам, но ще е съвсем за кратко — кимна и той. — Обещавам ти, че ще излезеш от другата страна. — Погали я по лицето. — Чу ли, обещавам ти!
— Как мога да съм сигурна, че ще удържиш обещанието си?
— Магьосниците винаги изпълняват обещанията си — усмихна се той.
— Но нали сам каза, че не си много наясно с магьосническите работи.
— Да, но знам как се удържат обещания.
Най-накрая тя се съгласи и му позволи да и помогне да се изкачи горе. Щом той я издърпа на плочата при себе си и тя усети на свой гръб, че почти не може да се отлепи от земята, камо ли да се изправи, нещо повече — че скалният таван е буквално на милиметри от гърба и, започна да трепери от ужас.
— Знам как се чувстваш — увери я той. — И при мен е така, Дженсън. Аз също едва издържам, но нямаме друг изход. Ако ме следваш, всичко ще бъде наред — знам откъде може да се мине. Пълзи след мен и няма да разбереш кога ще се озовем навън.
— Ами ако таванът се срути и ни премаже? Или се спусне само няколко милиметра надолу и ни приклещи така, че да не можем да мръднем?
— Няма — увери я той. — Тази скала е заседнала тук от векове. Няма да падне точно сега. Повярвай ми.
Тя кимна, но той не бе убеден, че го е чула. Извърна се напред, за да продължи, и чу жалостивия и хленч.
— Хвани ме за глезена — подвикна и. — Хайде, бутни раницата си към мен, аз ще се погрижа. За теб остава само да ме стискаш за глезена и да пълзиш напред.
— Ами ако стане прекалено тясно и не мога да дишам? Какво ще стане, ако не мога да си поема дъх, Ричард?
— Аз съм по-едър от теб, така че щом аз успявам да пълзя напред, и ти ще можеш — успя да и отговори той със спокоен и уверен глас.
Тя кимна, но не преставаше да трепери. Ричард протегна ръка назад и трябваше да и напомни да му подаде раницата си. Щом я пое, върза презрамките за своя багаж и започна да бута и двете напред. Дженсън се вкопчи за глезена му, сякаш това бе единствената нишка, предпазваща я да не падне в лапите на Пазителя. Ричард не каза нищо, въпреки че сестра му го стискаше с всичка сила; разбираше, че я е страх безумно.
Ричард прибута раниците напред и започна да се придвижва едва-едва. Опита се да не мисли за нащърбения скален таван, висящ на милиметри от гърба му. Знаеше, че точно преди да излязат навън, ще стане още по-тясно. Теренът бе с лек наклон нагоре и вдясно. Светлината се виждаше по-надолу вляво.