Ричард, прилепен плътно до пода, се извиваше като змия и напредваше стъпка по стъпка, като гледаше да държи курс наляво.
— Дишай, Дженсън! Идвам! Всичко е наред!
— Ричард! Моля те, не ме изоставяй! Ричард!
Говореше и със спокоен, уверен глас, като продължаваше да се приближава към нея в невъзможно тясната цепнатина.
— Няма да те изоставя. Ще се оправиш. Само ме изчакай.
— Ричард! Не мога да мръдна — едва пророни тя. — Не мога да дишам! Таванът ме притиска! Движи се — усещам, че пада все по-ниско. Притиска ме! Моля те, помогни ми! Не ме изоставяй, Ричард — моля те!
— Нищо ти няма, Дженсън. Таванът не се движи. Просто си заклещена. Ей сега ще те измъкна.
Докато той пълзеше в тесния процеп и се опитваше да я достигне, тя продължаваше да прави безсмислени движения и да се опитва да се измъкне сама, като вместо това само допълнително утежняваше положението си — беше изключено да допълзи до светлината и да се измъкне. Движенията и само я приплъзваха още по-надолу по хълма и с всеки следващ отчаян дъх, който поемаше, тя се оказваше във все по-безпомощно положение. Ричард чуваше отчаяните и опити да си поеме дъх, да се освободи от неимоверната тежест на масивната скала.
Ричард най-сетне успя да я заобиколи и се запровира в посоката, накъдето се бе отдалечила тя. Беше потънала в тесен улей, който се забиваше под наклон в далечината напред, така че нямаше как да я измъкне странично. Щеше да се наложи да тръгне право след нея и да я издърпа обратно. Колкото по-навътре достигаше, толкова по-учестено и плитко ставаше дишането му.
От липсата на въздух и желанието да си поеме дълбоко дъх болката от отровата като че се обостряше и забиваше безмилостните си шипове между ребрата му. Прострял ръце напред, Ричард се изтласкваше от пръстите на краката си и полагаше всички усилия да заглуши собственото си чувство за паника. Опитваше се да се успокои с мисълта, че останалите знаят накъде е тръгнал, че не е сам. Подгонен от потискащото чувство, че гигантската планина ще го смаже, му бе трудно да мисли трезво, особено при положение, че тесният улей, в който беше попаднал, не му позволяваше да диша спокойно, а нямаше друг избор, освен да продължи напред и да се опита да измъкне Дженсън. Знаеше, че трябва да и помогне на всяка цена, защото иначе сестра му ще умре.
— Ричард! — крещеше тя. — Боли! Не мога да дишам. Заклещих се. Добри духове, не мога да дишам. Моля те, Ричард, толкова ме е страх.
Той протегна отчаяно ръка, за да се опита да я хване за глезена. Бе твърде далеч. Трябваше да завърти главата си, за да може да продължи още малко напред. Скалата, притискаща го и отгоре, и отдолу, остърга и двете му уши. Натисна с всички сили и се промъкна още малко напред, макар цялото му същество да крещеше, че вече достатъчно е загазил.
— Моля те, Дженсън, трябва и ти да ми помогнеш. Отблъсни се назад. Натисни с ръце и се отблъсни назад. Приплъзни се към мен.
— Не! Трябва да изляза! Почти стигнах!
— Напротив, изобщо не си стигнала. Оттам не може да се мине. Повярвай ми. Отблъсни се назад, Дженсън, за да те достигна.
Тялото и закриваше светлината и Ричард нямаше никаква представа дали го е послушала. С усилие се промуши още сантиметър напред, после още един. Главата му се заклини, повече нямаше накъде да помръдне. Трудно му бе да повярва, че Дженсън е стигнала толкова напред.
— Отблъсни се назад, Дженсън — промълви с усилие. Не можеше да си поеме достатъчно въздух, за да говори нормално.
Простря пръсти напред, заопипва, запротяга се. Дробовете му изгаряха за въздух. Единственото, което искаше, бе да си поеме дълбоко въздух. Отчаяно се нуждаеше от въздух. Липсата на въздух бе не само болезнена, но и плашеща. Сърцето пулсираше в ушите му.
На такава надморска височина въздухът и бездруго си беше достатъчно разреден и дишането им бе затруднено. Заради повърхностното дишане чувстваше главата си замаяна. Не съумееше ли да се измъкне от този капан в най-близко време, двамата с Дженсън щяха завинаги да останат вкопани в скалата.
Върховете на пръстите му докоснаха крайчеца на подметката на Дженсън. За жалост не можеше да я хване здраво.
— Отблъсни се назад — прошепна той в мрака. Това бе единственото, което можеше да стори, за да не се поддаде на паниката. — Послушай ме, Дженсън. Отблъсни се. Хайде.
Усети как кракът на Дженсън се намества в ръката му. Стисна я с все сила и без да губи нито миг, се оттласна назад. Напрегна цялото си същество, за да изтегли и сестра си след себе си. Тя или бе здравата заклещена, или се дърпаше напред.