— Отблъсни се — заповтаря отново. — Използвай ръцете си, Дженсън. Отблъсни се към мен. Хайде.
Тя скимтеше и хленчеше неразбираемо. Ричард напъна отново и дръпна с цялата останала му сила. Ръката му се разтрепери от усилието. Успя да я придърпа съвсем мъничко назад.
Отстъпи още малко и дръпна за пореден път. С отчаяно усилие на волята започна да я изтегля сантиметър по сантиметър от задънения улей, в който се бе озовала в паническия си порив към светлината.
Дори сега от време на време продължаваше да се дърпа напред. Но Ричард, притиснат в здравата хватка на скалата, не изпускаше обувката и и отчаяно я дърпаше към себе си, за да не и позволи да изгуби спечеленото с толкова мъка разстояние.
Не можеше да извърти главата си в правилната позиция. Така му беше по-трудно да се движи и да дърпа и двама им към по-широкото. Опрял буза в студената скала, протегна лявата си ръка и слепешката напипа подходяща хватка някъде отгоре. Стисна я и с нейна помощ се отблъсна още малко назад. Дясната му ръка стискаше Дженсън и я изтегляше сантиметър по сантиметър.
Докато се протягаше да напипа следваща удобна хватка, с периферното си зрение мярна нещо по-надолу по хълма, вляво, заклинено в тесния улей. Отначало го взе за камък. Докато се мъчеше да изтегли Дженсън, не откъсваше поглед от заклещения в скалата предмет. Протегна се и го докосна. Беше гладък и на пипане доста се различаваше от гранита.
Продължи да отстъпва заедно с Дженсън, като в същото време успя да хване здраво предмета. Издърпа го към себе си, без да спира.
Най-сетне с огромно облекчение установи, че се намира на изходна позиция и диша почти безпроблемно. Остана да лежи известно време, докато се поокопити. Желанието му да излезе от това място бе не по-малко силно от жаждата му за въздух.
Не спираше да говори на Дженсън, за да отклонява вниманието и, макар тя да се вслушваше в напътствията му само частично; все пак успя да я издърпа назад и да я насочи леко вдясно, където имаше повече място. Най-сетне успя да я придърпа до себе си и я прегърна през кръста. Притисна я към себе си и започна да я тегли обратно нагоре, където ставаше все по-тъмно, към стеснението, което бе единственият правилен път към изхода. Успокоена от присъствието му до себе си, тя като че откликваше на наставленията му по-адекватно. Ричард през цялото време продължаваше да я успокоява.
— Натам сме, Дженсън. Това е единственият изход. Няма да те изоставя. Ще те измъкна оттук. Движим се в правилната посока. Дръж се за мен и след броени минути ще сме навън.
Щом стигнаха до стеснението, тя започна да се дърпа както предния път и отново понечи да хукне към светлината, но Ричард не и позволи. Той не се отлепяше от нея и двамата лека-полека продължиха напред. Успокоителните му слова и здравата ръка около кръста и вдъхваха увереност и и даваха сили да продължи напред. Нямаше да я пусне и този път.
Щом усетиха, че таванът се е поиздигнал, Дженсън се разплака от радост. Чувството му бе познато. Установил, че тялото му се движи по-свободно, се втурна колкото му позволяваха силите, за да я изведе по-бързо на дневната светлина.
Другите ги чакаха на самия изход, готови да им помогнат и да ги изтеглят навън. Ричард стискаше предмета, който бе намерил, под лявата си ръка, докато с другата избута Дженсън нагоре. Тя се хвърли в обятията на Том, но само докато от дупката не изпълзя брат и. В следващия миг се разрида и потъна в прегръдката му, като го стискаше така, сякаш от това зависи животът му.
— Толкова съжалявам — успя да пророни, хлипайки. — Наистина съжалявам, Ричард, толкова ме беше страх.
— Знам — успокои я той и я притисна до себе си.
Беше му се случвало да е заклещен на място, от което бе помислил, че няма излизане, така че наистина я разбираше. При подобни екстремни обстоятелства, когато се страхуваш, че всеки миг може да се разделиш с живота си, е лесно да се поддадеш на слепия порив да побегнеш — да се вкопчиш в живота.
— Чувствам се толкова объркана.
— И аз не си падам по затворени пространства — пророни Ричард. — Разбирам те.
— Аз обаче не разбирам. Никога не съм се страхувала от такива места. Откакто се помня, все се крия из тесни и тъмни дупки. И винаги досега съм се чувствала сигурна, понеже на такова място никой не може да ме открие и залови. Когато цял живот си бягал и си се крил от човек като Мрачния Рал, започваш да оценяваш малките, скътани и мрачни ъгълчета.
Затова не мога да си обясня какво стана с мен сега. Беше направо невероятно. В главата ми просто започнаха да нахлуват мисли, мисли… Повярвах, че не мога да изляза, че не мога да дишам, че ще умра. Обзеха ме непознати за мен чувства. Стовариха ми се ей така, изневиделица. Никога преди не съм се държала по подобен начин.