— Заради надморската височина — отвърна Ричард, оглеждайки околните зъбери.
По-нагоре снежната покривка ставаше още по-плътна, тук-там по билата бяха надвиснали страховити козирки. Придвижването из тези заснежени стръмни склонове можеше да се окаже доста опасно. За щастие приближаваха прохода, тъй че нямаше да се движат още дълго в снега. Но лютият студ щеше да продължи да ги мъчи още доста време.
— Искам да знам какво представлява онова — посочи Ричард към статуята на върха. Огледа останалите, за да види дали някой има възражения. Нямаше. — Трябва да разбера защо е там.
— Смяташ ли, че ще е добре да изчакаме до мръкнало? — попита Кара. — Тъмнината ще ни бъде добро прикритие.
— Соколите би трябвало да виждат добре в тъмното — поклати глава Ричард, — нали тогава излизат на лов. По-скоро бих предпочел да се движим из откритата местност денем, за да ги видим, когато се появят.
Ричард огъна лъка си и закачи тетивата. Извади една стрела от колчана на гърба си и я зареди, без да я опъва. Огледа небето, взря се внимателно в облаците, готов да регистрира дори най-нищожна следа от соколите. За сенките между дърветата не можеше да каже нищо, ала поне небосводът беше чист.
— Мисля, че ще е най-добре да тръгваме. — Погледът му обиколи поред лицата им, за да е сигурен, че всички го следят с внимание. — Стъпвайте по камъните, доколкото е възможно. Не ми се ще да оставяме следи в снега, които Николас да види през очите на соколите.
Всички кимнаха с разбиране и го последваха в редица, като внимателно подбираха пътя си. Оуен, който вървеше пред вечно бдителната Морещица, не изпускаше от поглед небето. Дженсън и Бети наблюдаваха гората. Под натиска на силния вятър всички вървяха приведени напред, ледените снежни стружки бръснеха безмилостно лицата им. Но беше доста трудно да се катериш по нанагорнището в този разреден въздух. Ричард усещаше болезненото жило на усилието да се впива в краката му. В дробовете му пък се врязваше острието на болката, предизвикана от отровата.
Така като гледаше отвесните скални стени от двете страни на пътеката, които чезнеха сред гъстата сметана на облаците, Ричард се съмняваше, че може да се мине от другаде, освен, ако човек не се обрече на безкрайно трудно и опасно катерене, осеяно с рискове, достатъчни да отнемат не един живот. А и при това положение не беше сигурен, че минаването изобщо е възможно.
Тук-там погледът му пробиваше през цепнатините между скалистите склонове, за да мерне тънки лъчи светлина, проникваща отвъд прохода.
Всички се изкачваха в мълчание. Сегиз-тогиз правеха кратки почивки, колкото да си поемат дъх. Не изпускаха от поглед бурното небе. Ричард мярна няколко дребни птички в далечината, но не и соколи.
Щом приближиха върха, след като доста време се бяха движили на зигзаг, за да улеснят донякъде изкачването, без да се налага да се катерят вертикално по скалните тераси, Ричард успя да разгледа по-добре статуята, кацнала на върха.
От мястото си високо в прохода той забеляза, че от двете страни на фигурата се спускат бездънни пропасти. Долу се виеха тесни клисури, от които нямаше измъкване. Дори някъде в ниското да имаше пътища, то те се разклоняваха, преди да тръгнат нагоре по склона; от релефа на местността му ставаше ясно, че пътят, който беше избрал, е единственият в тази част на прохода.
Явно на всеки, който пътува към Бандакар откъм тази страна, ще му се наложи да се изкачва към внушителния монумент.
Кацнал на един огромен каменен блок, два пъти по-висок от ръста му, Ричард най-сетне успя да огледа добре цялата статуя, охраняваща прохода.
А тя наистина го охраняваше. Това беше страж, застанал на пост.
Благородната фигура, въздигната на масивен каменен пиедестал, бдеше зорко над прохода. В едната си ръка небрежно държеше изваден в готовност меч, чието острие сочеше земята. Тялото на мъжа беше защитено с ризница, плащът му се спускаше до бедрата. От цялата му стойка лъхаше бдителност и решителност. Всичко в статуята оставяше впечатлението, че е поставена там, за да бди над земите, проснати отвъд.
Камъкът, изложен на стихиите на времето в продължение на много векове, беше излъскан, но по него все още ясно личеше всяко движение на длетото. Тази фигура бе изваяна и поставена на върха на планината с определена цел. Фактът, че се намираше насред планинската пустош, най-отгоре на проход, по който от векове не бе минавал никой, край пътека, вероятно изоставена веднага след монтирането на статуята, допълнително очароваше Ричард.
Самият той се бе занимавал с каменоделска работа и разбираше колко труд е вложен тук. Не би нарекъл това, което виждаше, майсторско изпълнение, ала си личеше размахът, с който е работено. Само като гледаше резултата, го побиваха тръпки.