Том отпусна ръка на колана си.
— Добре. Не ми се вярва да намеря всичко. На всяка цена ли трябва да доставя всичко? Дори ако това ме забави?
— Не. Нещата ми трябват, но по-важното е да доведеш хората. Виж какво можеш да намериш без проблеми и се връщай тук с Оуен и хората му колкото се може по-скоро.
— Разбрах. Кога тръгваме?
— Веднага. Нямаме време за губене.
— Веднага ли? — не повярва на ушите си Оуен. — След час-два ще мръкне.
— Тези час-два може да се окажат ужасно важни. Не ги губете.
Калан разбра какво точно има предвид Ричард: проблемът с отровата или угасването на дарбата. Тя виждаше с очите си колко мъчителни стават главоболията, причинени от дарбата му. Едва се сдържаше да го прегърне, да го утеши, да облекчи болката му, ала не можеше просто ей така да се хвърли в обятията му; чакаше ги доста работа. Погледна фигурката, поставена върху пиедестала на монументалната статуя. Половината от кехлибарената повърхност вече беше придобила цвета на нощен камък — бе станала черна и мъртва като сърцето на отвъдния свят.
Том метна раницата си през рамо.
— Ще се грижиш за тях, нали, Кара? — смигна и той. Тя му се усмихна приятелски. — Значи, до след няколко дни. — Махна им за сбогом, погледът му се задържа върху Дженсън. Само след миг направи знак на Оуен и двамата се запътиха към целта си.
Кара скръсти ръце и премери Дженсън с поглед.
— Голяма си глупачка, ако не изтичаш да го целунеш и да му пожелаеш лек път.
Дженсън се поколеба, но след миг вече летеше след Том. Бети хукна след нея.
Ричард пъхна статуйката в раницата си и грабна лъка, опрян на голямата статуя.
— Да вървим да намерим подходящо място за бивак сред дърветата.
Ричард, Калан и Кара заслизаха към вековната борова гора, която щеше да им осигури добро прикритие. Калан си помисли, че доста време бяха прекарали на открито. Беше само въпрос на време, докато соколите ги открият — докато Николас надуши дирите им.
Въпреки смразяващия студ Калан знаеше, че няма да могат да си запалят огън — соколите можеха да забележат дима и да ги открият. Изходът бе да си стъкмят закътан заслон. Калан с удоволствие би се пъхнала в някой хралупест бор, ала не бе сигурна дали това дърво изобщо вирее в Стария свят, така че желанието и едва ли бе осъществимо.
Докато подбираше внимателно пътя си, като гледаше да върви само по камъните и да не оставя следи в снега, погледът и се стрелкаше към надвисналите облаци. Човек винаги можеше да се надява на затопляне, при което снегът да обърне на дъжд. При всички положения ги очакваше неприятно студена нощ.
Докато се спускаха на зигзаг по стръмната пътека, Дженсън, следвана неотлъчно от Бети, се върна и ги настигна. Вятърът ставаше все по-студен, снеговалежът сякаш се усили.
Щом стигнаха на по-равен участък от пътя, Дженсън стисна Ричард за ръкава.
— Съжалявам, Ричард. Не исках да избухвам. Знам, че не ти си прогонил онези хора. Знам, че нямаш никаква вина. — Подръпна въженцето на Бети и нави една част около ръката си. — Просто се ядосах на отношението към тези хора. Аз съм като тях и това ме вбесява.
— Права си да се гневиш срещу начина, по който са се отнесли с тях — отвърна Ричард и продължи напред, — но не, защото намираш нещо общо със себе си.
Изненадана от думите му, дори сякаш леко засегната, тя не помръдна.
— Какво искаш да кажеш?
Ричард спря и се обърна към нея.
— Този начин на мислене е типичен за Императорския орден. И за сънародниците на Оуен. Това е израз на тенденцията да се внушава необосновано чувство за превъзходство или вина у хора, които споделят някакво общо качество или умение.
Императорският орден иска да те накара да повярваш, че твоето достойнство, че най-ценното нещо в живота ти или пък порочната ти същност се коренят изцяло във факта, че принадлежиш към определена група хора; според тях свободната воля на човек или няма никаква сила, или изобщо не съществува. Те искат да те накарат да повярваш, че всички хора представляват взаимозаменяеми безлични членове на една или друга общност, обединена от ясни и предопределени характеристики; че хората са обречени да живеят чрез груповата си идентичност, че ги движат общи стадни чувства и не могат да се борят за личното си щастие, тъй като лично, независимо щастие изобщо не съществува. Тъй като съществува само колективно щастие.
Те вярват, че един човек може да се издигне, когато е избран да получи признание, понеже общността, в която живее, трябва да бъде почетена и трябва да и се избере представител, който да получи отличието за себестойност. И само отразената от това отличие светлина може да озари и другите членове на общността.