— Не знаем дали е така — прекъсна я Ричард.
— Ричард е прав — продължи Калан към Дженсън, — не знаем нищо със сигурност, но имаме причина да смятаме, че наистина е така. Ето, че границата, отделяща Бандакар, вече не съществува. Доколкото успяхме да разберем, тя се е сринала горе-долу по времето, когато освободих Хармониите. Това е една от грешките, за които ти говорих — нали помниш?
Без да откъсва очи от Капан, Дженсън най-сетне кимна.
— Но ти не си го направила с намерението да навредиш на хората. Не си знаела, че ще стане така. Не си имала представа, че тази граница ще падне, че Орденът ще се възползва от възможността и ще дойде да издевателства над народа на Бандакар.
— Нима има някакво значение дали съм искала или не? Важен е резултатът. Аз съм причината това да се случи. Аз съм причината магията да започне да губи силата си. Заради онова, което сторих, измряха толкова много хора в Бандакар, а още толкова се скитат по широкия свят, където скоро ще започнат да правят онова, което са правили в древни времена — да разпръсват семето на лишените от дарбата хора. Скоро ще навлезем в епоха, лишена от каквато и да било магия. И всичко това ще се случи заради мен — заради онова, което сторих.
Калан усети ръката на Ричард да се плъзга около кръста и.
— Аз винаги съм живяла в свят, в който е имало магия — рече накрая тя. — Една от причините, накарала ме да приема поста на Майката Изповедник, беше желанието ми да помагам на хората, които не могат сами да се защитят. Аз самата съм изтъкана от магия — магията е неразделна част от моето същество. Виждала съм много прекрасни, великолепни неща, сътворени с помощта на магията и те са част от света на живите.
— Значи се страхуваш, че си поставила началото на края на онова, което обичаш най-много в живота си.
— Не че го обичам най-много — усмихна се Калан. — Станах Майка Изповедник, понеже вярвам в законите, предназначени да защитават хората, да дават на всеки право да живее собствения си живот. Не искам на един скулптор да бъде отнета възможността да вае скулптурите си, или да бъде заглушен гласът на един певец, или да бъде отнето правото на човека да взима свои решения. Нито пък искам хората да бъдат ограбени от възможността да постигат с магия онова, което искат.
Не става въпрос за самата магия, а за онова, което води тя със себе си. Искам всички цветя, в цялото им разнообразие, да имат възможност да цъфтят. Ти също си красива, Дженсън. Не искам да изгубя и теб. Всеки има право да живее. Самата идея, че може да бъде избран нечий живот пред живота на другиго, за мен е дълбоко неприемлива.
Дженсън прие с усмивка ръката на Калан върху лицето си.
— Предполагам, че в един свят, лишен от магия, бих имала шанса да стана кралица.
— Кралиците също се кланят на Майката Изповедник — намеси се пътьом Кара, продължила да влачи клони за заслона, — не го забравяй.
Тридесет и шеста глава
КАПАКЪТ НА САНДЪКА ВНЕЗАПНО СЕ ВДИГНА и вътре нахлу светлина. Ръждивите панти изскърцаха, сякаш възмутени от безпокойството. Зед присви очи, заслепен от ярката дневна светлина. Месести мъжки ръце захлопнаха капака на мястото му. Ако имаше и сантиметър луфт във веригата около врата на магьосника, би подскочил, щом тежкият капак се захлопна, посипвайки го с дъжд от прахоляк и ръждиви стружки.
Изненадан от ярката светлина и завихрената димна завеса впоследствие, Зед не виждаше почти нищо. Не му помогна и фактът, че късата верига бе закована за центъра на пода, оставяйки му възможност да повдигне главата си едва с няколко сантиметра. С ръце на гърба, оковани в белезници, той нямаше какво друго да стори, освен да остане да лежи на пода.
Беше принуден да лежи на една страна, с врат, прикован съвсем близо до пода, но при внезапното отваряне на капака поне успя да се наслади на глътка чист въздух. Жегата в сандъка беше непоносима. Няколко пъти, когато бяха спирали за нощувка, Зед получи по малко водица. Но беше крайно недостатъчно. Двамата с Ейди получаваха ограничено количество храна, но в случая водата му бе необходима повече от храната. Имаше чувството, че ще пукне от жажда. Не можеше да мисли почти за нищо друго освен за вода.
Вече не знаеше откога го държат заключен в тесния му затвор, но бе доста учуден, че изобщо е жив. Сандъкът подскачаше, натоварен в някаква каруца, която се кандилкаше по дълъг, черен, криволичещ път. Единственото му предположение бе, че го водят при император Джаганг. Знаеше още и че ще съжалява горко, ако в края на това пътуване все още е жив.