Именно с помощта на тези хора успях да ти отнема Кулата. Благодарение на тях се добрах до безценни съкровища, които се пазеха вътре. Не можеш да направиш нищо, за да ги спреш, нали? Човечеството ще поеме по свой път на развитие, без борбата му да бъде засенчвана от прокобата на магията.
На наша страна вече се бори и Вселител. Той се труди заедно с хората от онзи народ за осъществяването на нашите каузи. И в това отношение Николас вече е доказал, че наистина е незаменим. Нещо повече — този Вселител, неподвластен на контрола на хората като теб, се закле да ми достави онези, които искам най-много на този свят — внука ти и жена му. Имам големи планове за тях — особено за нея. — Пламналата му от ярост физиономия грейна в усмивка. — Него не го чакат чак толкова велики неща.
Зед едва сдържаше собствената си ярост. Ако не беше яката, която обуздаваше дарбата му, още в същия този миг би превърнал всичко наоколо в пепел.
— Само да осъзнае способностите си, този Николас няма да пропусне да поиска компенсация за стореното му, при това на цена, която може да ти се стори доста височка.
Джаганг разпери ръце.
— Ето тук си в грешка, магьоснико. Аз мога да си позволя всичко, което Николас би могъл да поиска в замяна на Господаря Рал и Майката Изповедник. Няма такова нещо като прекалено висока цена. Може да ме мислиш за алчен и себичен, ала грешиш. Вярно, доволен съм, че имам известна власт, но най-много ме радва ролята, която играя за вкарването на непросветлените в правия път. Това е истинската цел в живота ми и в крайна сметка ще накарам човечеството да се поклони подобаващо пред справедливата ни кауза и да върви по начертания от Създателя път.
Ентусиазмът на Джаганг рязко се изпари. Той се облегна назад и загреба шепа орехи от една сребърна купа.
— Зед бъде в грешка — обади се Ейди. — Ти доказа, че знаеш какво бъдеш правил. Ти бъдеш контролирал Вселителя си без проблеми. Но моят съвет бъде да го държиш под око, за да помага за постигането на целите ти.
Джаганг и се усмихна.
— Ти също, кльощава дърта чародейке, ще ми кажеш всичко, което знаеш за предметите от Кулата.
— Пфу — присмя му се Ейди, — бъдеш голям глупак да ровиш в тия вехтории. Сигурно смяташ да ги влачиш навсякъде със себе си.
— Ейди има право — намеси се Зед. — Ти си едно невежо говедо, което само ще…
— Чакайте, чакайте, вие двамата. Да не сте решили да ме изкарате от нерви, та да ви обезглавя на секундата? — Зловещата му усмивка отново грейна на лицето му. — И да ви лиша от справедливото наказание, което ви очаква?
Зед и Ейди млъкнаха.
— Като малък бях едно нищо — продължи по-кротко Джаганг и погледът му се зарея някъде в далечината. — Най-обикновен уличен хулиган в Алтур’Ранг. Бандюга. Джебчия. Животът ми беше пуст. Единствената ми цел бе да си осигуря кльопачка за деня.
Веднъж срещнах един непознат на улицата. Видя ми се заможен и реших да му свия парите. Мръкваше. Промъкнах се безшумно зад него с намерението да го фрасна по главата, но в следващия миг той се обърна и ме погледна в очите. Усмивката му ме спря насред крачка. Не беше нито любезна, нито вяла, а по-скоро усмивка, която ти показва, че ако пожелае, човекът може да те утрепе на секундата, както си стоиш. Извади една монета от джоба си и ми я подхвърли, след което, без да каже нито дума, се обърна и си продължи по пътя.
Две-три седмици по-късно се събудих посред нощ на уличката, където се бях свил под купчина протрити одеяла и кашони, и видях насреща си неясен силует. Разбрах, че е той още преди да ми подхвърли монетата и да потъне в мрака.
Следващия път, когато го видях, седеше на една каменна пейка в ъгъла на стар площад, където се събираха представители на по-бедните слоеве от населението на Алтур’Танг. Никой не протягаше ръка на хора като мен и тях. Човешката алчност бе изсмукала живота от техните сили. От време на време наминавах покрай този площад, за да си напомня, че не желая да бъда като тях, но в същото време знаех, че съм едно нищо, неудачник, чиято цел в живота е да премине в обятията на смъртта. Недостойна и безполезна душа.
Седнах на пейката до мъжа и го попитах защо ми е дал пари. Вместо да ми даде отговор, какъвто повечето хора биха дали на едно момче, той ми разказа за великата цел на човечеството, за смисъла на живота и че ние, хората, сме просто миг от онова, което Създателят ни е приготвил — ако сме достатъчно силни, за да докажем, че сме достойни да приемем предизвикателството.
Никога не бях чувал подобно нещо. Казах му, че едва ли това важи за моя живот, тъй като аз съм един най-обикновен джебчия. Той отвърна, че това е моята ответна реакция срещу несправедливата ми орис. Според него човечеството е проявило порочната си същност, като ме е направило това, което съм и че единствената му надежда за спасение е да се жертва и да помогне на хората като мен да получат възмездие в отвъдния си живот. Този човек ми отвори очите за това колко греховна е човешката природа.