Кара отмести един клон и се пъхна сред дърветата. Облечена в тясната си червена кожена униформа, тя вдъхваше страх и ужас както някога, когато Ричард я бе видял за пръв път в пищните коридори на Народния дворец в Д’Хара.
— Веднъж Господарят Рал ми призна, че възнамерява да управлява света — рече Кара, дочула последната реплика на Дженсън.
— Наистина ли? — попита сестрата на Ричард.
Той се усмихна, забелязал благоговейния и поглед.
— Но това се оказа по-трудно, отколкото предполагах.
— Ако се вслушваш повече в съветите на мен и Майката Изповедник — отсече Кара, — може и да не се окаже чак толкова трудно.
Ричард не обърна внимание на самоуверения и тон.
— Ще събереш ли багажа? Искам двамата с Калан да сме горе, преди Том да е довел хората на Оуен.
Кара кимна и се зае да събира вещите, които бяха изработили с толкова труд, прибираше едни, броеше други. Ричард отпусна ръка на рамото на Дженсън.
— Завържи Бети. Известно време трябва да остане тук, става ли? Няма нужда да ни се пречка там горе.
— Ще се погрижа — обеща Дженсън, докато се опитваше да вкара в ред буйните си червени кичури коса. — Можеш да бъдеш спокоен — няма да ни притеснява.
Нищо не можеше да скрие нетърпението и да посрещне Том.
— Изглеждаш чудесно — насърчи я Ричард. Усмивката победи загриженото и изражение.
Опашчицата на Бети, която напираше да хукне заедно с останалите, побесня.
— Хайде — дръпна я Дженсън, — ела насам, за малко ще останеш самичка.
Докато Дженсън се оправяше с дружката си, Ричард и Калан излязоха от горичката и закрачиха през откритата тераса. Над околните планини бяха надвиснали мрачни облаци. Оловно сивата им пелена покриваше заснежените върхове и Ричард имаше чувството, че се намират току под покрива на света.
Вятърът ниско долу бе стихнал, дърветата не помръдваха, за сметка на врящите облаци в небето, които бяха като оживели. Бурята от предния ден бе утихнала и на нейно място за кратко беше изгряло слънце, изложило на смъртна опасност снежните преспи около прохода. Днес обаче не му се вярваше да могат да се порадват на слънчевите лъчи.
Величественият каменен страж стоеше на поста си най-отгоре на пътеката, втренчил вечния си взор над прохода, към Колоните на Сътворението. Докато вървяха към него, Ричард оглеждаше небето, но забеляза само няколко дребни птички — сиви мухоловки и белогръди горски зидарки, които се стрелкаха между дърветата в близката смърчова горичка. Радваше се, че не бяха срещали соколите, откакто се движеха по древната пътека през прохода.
През първата нощ в прохода, докато се намираха по-надолу сред по-гъстите гори, се бяха потрудили упорито, за да си стъкмят уютен заслон, който довършиха с падането на мрака във величествените гори. Рано на следващия ден Ричард разчисти снега от цялата основа на статуята.
И откри още надписи.
Благодарение на тях вече знаеше повече за човека, когото тя изобразяваше. Впоследствие върху разчистеното пак наваля сняг, който отново скри тънещите в забрава древни слова.
Калан вдигна ръка на гърба му, за да изрази подкрепата и разбирането си.
— Ще те послушат, Ричард. Не се тревожи.
С всеки следващ дъх усещаше как болката раздира дробовете му. Нещата се влошаваха.
— Дано, защото иначе не виждам как ще се добера до противоотровата.
Знаеше, че сам няма да се справи. Дори да знаеше как да призове дарбата си и да упражняваше контрол над магията си, пак едва ли би успял да направи някакво чак толкова грандиозно заклинание, че да прогони Императорския орден от Бандакарската империя. Знаеше, че подобно нещо не може да бъде направено дори с помощта на най-мощна магия. Магията, подобаващо използвана и правилно задействана, беше оръжие, нещо като меча му, с което ставаше възможно постигането на една или друга цел.
Не магията бе неговото спасение. Магията не беше панацея. Ако иска да успее, трябва да използва главата си и да намери начин да победи.
Вече не знаеше дали може да разчита дори на магията на Меча на истината. Нито имаше представа колко време му остава, докато дарбата му го убие. На моменти му се струваше, че дарбата и отровата се съревноваваха кой ще приключи с него по-напред.
Ричард изведе Калан до статуята и двамата заобиколиха, за да стигнат до една издадена скална плоча най-отгоре на прохода, където възнамеряваха да изчакат приближаващата група хора. От мястото си, надзъртайки в пролуките между отделните планински масиви, се виждаше чак Бандакар. Ричард мярна Том, който вървеше най-напред и водеше мъжете по криволичещата между дърветата пътека.
Том вдигна поглед и забеляза очакващите го Калан и Ричард. Видя как са облечени, къде са застанали и не ги поздрави по обичайния начин, давайки си сметка, че не би било редно при дадените обстоятелства. Ричард усети, че и спътниците на Том са ги забелязали и погледите им ги поглъщат жадно.