Ричард застана с гръб към тях — не искаше те, особено Калан, да забележат болката, която разкъсваше цялото му същество. Отровата бавно пълзеше нагоре и пристягаше гърдите му в желязна хватка. Всяко поемане на дъх му причиняваше болка. Ръката му още пулсираше от докосването на Агнела. Но най-ужасното от всичко бе главоболието. Запита се дали Кара го вижда в очите му. В края на краищата Морещиците бяха специалисти по причиняването на болка.
Знаеше, че няма време да чака тези хора да отблъснат Ордена, за да му дадат противоотровата. Нямаше никаква представа как да освободи родината им. Не можеше да освободи собствената си империя, камо ли нечия друга.
Най-ужасното от всичко обаче беше, че времето му изтичаше. Дарбата му причиняваше ужасни главоболия и ако не се погрижеше за тях, те постепенно щяха да го убият. Освен това отслабваха организма му като цяло и отровата действаше по-бързо. С всеки следващ ден му ставаше все по-трудно да се бори с отровата.
Ако успееше да убеди тези мъже да му кажат къде са скрили противоотровата, имаше шанс да се възстанови навреме.
Ако ли не, трябваше да се сбогува с шансовете си за оцеляване.
Четиридесет и четвърта глава
МЪЖЕТЕ СЕ РАЗПРЪСНАХА, някои потънали в мислите си, други втренчени в статуята на Каджа-Ранг — човекът, прокудил народа им отвъд границата. Някои поглеждаха скришом другарите си. Ричард знаеше, че едва се сдържат да не се попитат един друг как да постъпят, но спазваха заповедите на Ричард и не говореха.
Най-накрая, когато Ричард застана пред тях, един от по-младите пристъпи напред. Той бе сред най-нетърпеливите да чуят какво има да им каже Ричард. Изглежда, бе слушал внимателно и бе разсъждавал сериозно над всичко чуто. Ричард подозираше, че ако този човек каже не, няма шанс някой от останалите да се съгласи.
Когато младият русоляв мъж отвори ръка, в шепата му имаше две камъчета. Ричард въздъхна вътрешно, доволен, че поне един човек бе взел правилното решение.
Следващият пристъпи напред и отвори шепата си — две камъчета. Ричард кимна, без да показва никаква емоция, и го остави да отмине. Отзад се бяха подредили останалите. Всеки пристъпваше безмълвно напред и без да каже дума, отваряше шепата си. Навсякъде имаше по две камъчета, които показваха желание да бъде оттеглена смъртната заплаха. Съответният мъж отстъпваше встрани, за да направи място на следващия.
Оуен беше последен. Погледна Ричард в очите, сви устни и отвори шепата си.
— Ти не си ни сторил нищо лошо, Господарю Рал. — В ръката му имаше две камъчета. — Не знам какво ще стане с нас оттук насетне — прошепна едва чуто той, — но вече съм убеден, че не бива да се опитваме да ти навредим само защото отчаяно се нуждаем от помощта ти.
— Благодаря — кимна Ричард. Искреността в тона му накара мнозина от присъстващите да се усмихнат. — Всички вие бяхте избрали двете камъчета. Радвам се, че взехте правилното решение. Вече разполагаме с основата, върху която можем да градим бъдещите си действия.
Мъжете се спогледаха с изненада. После радостно се скупчиха на едно място и подхванаха оживена дискусия, очевидно доволни, че са гласували по един и същи начин. Общото решение ги караше да ликуват. Ричард застана до Кара, Калан, Дженсън и Том.
— Доволни ли сте? — попита той Калан и Кара. Морещицата скръсти ръце.
— А какво щеше да правиш, ако бяха решили да не ти казват къде е противоотровата, докато не им помогнеш?
— Нямаше да стане нито по-добре, нито по-зле, отколкото беше поначало — сви рамене Ричард. — Щях да бъда принуден да им помогна, но нямаше да имам доверие никому.
Калан все още не изглеждаше доволна.
— Ами ако повечето бяха дали утвърдителен отговор, но все пак някои бяха се възпротивили?
Ричард се вгледа в непоколебимите и зелени очи.
— Тогава щях да узная къде е противоотровата, след което щях да убия хората, решили да не ми кажат.
Схванала сериозността на думите му, Калан кимна. Кара се усмихна доволно. Дженсън изглеждаше шокирана.
— Щом някой отказва да ми върне живота — обясни той на Дженсън, — значи предпочита да ме държи като свой роб, да си играе с живота ми, като го застрашава със смъртна присъда, да ме принуждава да играя по свирката му. Не мога да имам доверие на такъв човек и това би попречило и на отношенията ми с останалите. Как да поверя живота си, как да поверя вашия живот на такива изменници! Е, при това развитие на нещата поне имаме една грижа по-малко. — Той се обърна към замлъкналите в очакване мъже. — Всички вие бяхте единодушни, че трябва да ми върнете живота.