Дженсън, която несъзнателно си играеше с разръфания край на въженцето на Бети, изглежда, приемаше думите му с подозрение.
— Нима наистина смяташ, че наред с родените без искрицата на дарбата са били прокудени и други, „нормални“ хора? Ако е така, то техният брой трябва да е бил наистина огромен. Как е успял Каджа-Ранг да прокуди толкова много хора? Нима не са се съпротивлявали? Как ги е накарал магьосникът да тръгнат? Да не би да си е послужил със сила?
Мъжете я слушаха и кимаха — явно и тях ги вълнуваха същите въпроси.
— Не ми се вярва високо Д’Харанският да е бил особено популярен по тези места. По-скоро подозирам, че е бил умиращ език, използван сред някои по-учени хора, например магьосници. — Ричард посочи към родината на мъжете. — Каджа-Ранг нарекъл този народ Бандакар, прокудените. Те най-вероятно не са знаели какво означава името. Империята им не е била наречена Колоните на Сътворението, нито пък с друго име, касаещо само родените без дарбата. От надписа върху статуята може да се съди, че там били изпратени не само родените без искрицата на дарбата, а и всички останали, споделящи убежденията им. Всички те са бандакар — прокудените.
Те считали себе си, убежденията си за просветлени.
Каджа-Ранг използвал това, поласкал ги, като им казал, че това място е откъснато, за да бъдат те защитени от останалата част на света, която не е готова за тях. До голяма степен ги накарал да мислят, че са затворени отвъд границата, защото са по-висши същества от всички други хора. Тъй като те и бездруго не били свикнали да се замислят сериозно над нещата от живота, лесно му повярвали и всъщност сами организирали собственото си заточение. Надписът намеква, че поели с радост към своята обетована земя. След като били затворени там, само за няколко поколения искрицата на дарбата угаснала във всички и цялото население на Бандакар вече било лишено от нея.
— Значи Каджа-Ранг наистина е смятал, че тези хора са сериозна заплаха за другите хора в Стария свят? — попита Дженсън. Мъжете отново закимаха, очевидно доволни от зададения въпрос. Калан си помисли, че Дженсън може би наистина е попитала това, което интересува тях.
Ричард посочи статуята на Каджа-Ранг.
— Погледнете го. Какво прави той? Символично стои на пост пред границата, поставена лично от него. Охранява прохода, бди над бариерата, ограждаща онова, което лежи отвъд. Във вечното си бдение той държи меч в готовност, който иде да покаже мащабите на дебнещата опасност.
Хората в Стария свят били толкова благодарни на този човек, изиграл ключова роля в живота им, че издигнали този монумент в чест на стореното за тях — Каджа-Ранг ги бил защитил от една доктрина, която можела да се окаже пагубна за човешкия род. А с това шега не бива.
Каджа-Ранг, дори вече да не е между живите, бди над тази граница. Той ми изпрати този предупредителен маяк от света на мъртвите, за да ми каже, че границата е паднала.
Ричард направи преднамерено дълга пауза, за да привлече вниманието на всички присъстващи върху себе си.
— Каджа-Ранг е прогонил вашите деди не само защото не са били способни да виждат магията, а защото — и това е по-важното — не са виждали злото.
Силно разтревожени от чутото, мъжете започнаха да се споглеждат нервно.
— Но това, което наричате зло, може да е само начин да се изрази вътрешна болка — обади се един от тях, по-скоро съкрушен, отколкото готов да спори.
— Вярно е — призна Ричард. — Да дамгосаш някого с етикета „злодей“ е проява на предразсъдък. Така всъщност подценяваш човек, който и бездруго изпитва ужасна болка. Такива хора трябва да бъдат прегръщани и приучвани да изплакват мъката си — тогава няма да поемат по пътя на насилието.
Ричард плъзна поглед по втренчените в него лица. Вдигна ръка към статуята.
— Каджа-Ранг се е страхувал от вас, понеже вие представлявате опасност за всички — не защото сте родени без дарбата, а защото философията ви е предразположена към приемане на злото. По този начин, като се опитвате да бъдете мили, всеотдайни, да не съдите хората, позволявате на злото да придобие далеч по-голяма сила, отколкото ако не бяхте такива. Вие отказвате да разпознаете злото и по този начин го приветствате между вас. Позволявате му да съществува. Вдъхвате му сила и то започва да властва над вас. Вие сте хора, отворили обятия да приемете смъртта и отказали да я прогоните.
Вашата империя е изложена на сянката на злото.
След дълъг, тягостен момент тишина един от по-възрастните хора най-сетне надигна глас:
— Тази вяра в злото, както я нарекохте, е доста крайно изказване и доста опростенческо като съждение. В този етикет прозира едно несправедливо осъждане на ближния. Никой от нас — дори вие — няма право да съди ближните си.