— Бях искрен с вас и ви казах всичко, което трябва да знаете засега — заключи Ричард. — Сега бъдещето ви е изцяло във вашите ръце — на всеки един от вас.
Тихо помоли Кара, Дженсън и Том да съберат багажа им. Прегърна Калан през кръста и като се обърна към мъжете, им посочи пътеката, отвеждаща надолу по хълма.
— Сега ние ще се върнем в бивака си долу сред гората. Вие решавайте какво ще сторите. Ако се присъедините към нас, сте добре дошли сред дърветата, където ще сме по-защитени и соколите няма да могат да ни видят дори ако времето се оправи. Чака ни още работа по оръжията, които ще носите.
Ако някой реши да не минава на наша страна, остава сам. Нямам намерение да се задържа в този бивак задълго. Ако попаднете в ръцете на Ордена, най-вероятно ще бъдете подложени на мъчения и не искам да съм наблизо, когато крещите с всичка сила местоположението на бивака ни.
Отчаянието бе накарало мъжете да се притиснат плътно един в друг.
— Господарю Рал — спря го Оуен, — значи искате да кажете, че трябва да изберем сега?
— Казах ви всичко, което трябва да знаете. Колко още да ви чакат нещастниците, подложени на изтезания, тормоз, изнасилване? Ако решите да се присъедините към нас и да станете част от живота, заповядайте при нас в бивака ни. Ако ли не, ви желаем късмет. Но ще ви помоля да не тръгвате след нас, защото ще бъда принуден да ви убия. Някога работех като горски водач. Веднага ще усетя, ако някой реши да ни следва незабелязан.
Един от мъжете, първият, в чиято ръка Ричард видя две камъчета, с което показа, че е готов да разкрие местоположението на противоотровата, пристъпи напред, на крачка от другарите си.
— Казвам се Ансон, Господарю Рал — В сините му очи имаше сълзи. — Исках да го знаете, да знаете кой съм. Името ми е Ансон.
— Добре, Ансон — кимна Ричард.
— Благодаря ви, че ми отворихте очите. В главата ми, откакто се помня, се въртят подобни мисли. Едва сега разбрах защо, дадох си сметка, че очите ми са гледали в мрак. Повече не искам да живея по този начин. Не искам да се съобразявам с пустословия, не искам животът ми да е под контрола на Императорския орден. Родителите ми бяха убити. Видях тялото на баща си набучено на кол. Той не бе сторил зло на никого през целия си живот. С нищо не беше заслужил да бъде убит по този начин. Сестра ми бе взета в плен. Наясно съм какво правят тези мъже с нея. Нощем не мога да спя, все тези картини са ми пред очите, все мисля за ужаса, който тя изживява. Искам да отвърна на удара. Искам да убия тези злодеи. Те заслужават да умрат. Искам да ги унищожа до крак, както вие казахте. Избирам да се присъединя към вас и да се боря за свободата си. Искам да живея на свобода. Искам близките ми да са свободни.
Калан не очакваше да чуе нещо подобно от тези мъже, особено, без да са се посъветвали предварително един с друг. Докато Ансон говореше, тя проследи очите на другарите му. Явно всички слушаха внимателно всяка изречена дума.
Ричард се усмихна и постави ръка на рамото на младежа.
— Добре дошъл в Д’Хара, приятелю. Добре дошъл у дома. Ще се възползваме от предложената помощ. — Посочи Кара и Том, които тъкмо събираха оръжията, които бяха донесли, за да ги покажат на мъжете. — Би ли им помогнал да занесат багажа в бивака?
Ансон се усмихна широко и кимна. Благодушният младеж беше широкоплещест здравеняк. Явно беше сърдечен и мил по характер, но в момента изглеждаше непоколебим. Ако беше от Императорския орден, Калан определено не би се зарадвала, ако я погне някой с неговата фигура.
Ансон с готовност се хвърли да помага на Кара, като посегна да вземе багажа от ръцете и. Тя обаче не му позволи, така че той се наведе да вземе, каквото бе останало и последва Том надолу по хълма. Дженсън също тръгна, като дърпаше Бети за въженцето след себе си, но козичката явно искаше да остане при Ричард и Калан, защото потегли доста неохотно.
Останалите изпратиха с поглед Ансон, който се отдалечаваше в компанията на Кара, Том и Дженсън. След малко се скупчиха настрани и започнаха да си шепнат нещо, очевидно обсъждайки как да постъпят.
Ричард погледна статуята на Каджа-Ранг, след което също тръгна към бивака. Нещо привлече погледа му.
— Какво има? — веднага забеляза изражението му Калан.
— Надписът — посочи той. — Точно фронтално на пиедестала, под краката му.
Калан знаеше, че преди там нямаше нищо написано, а в момента се намираше твърде далеч, за да може да види чак до там. Обърна се, за да проследи с поглед как другите се отдалечават надолу по хълма, но вместо да тръгне след тях, реши на настигне Ричард, който се бе насочил към статуята. Мъжете, отделили се леко встрани, бяха погълнати от разгорещена дискусия.