Калан забеляза мястото върху пиедестала, където се бе разбил предупредителният маяк. Пясъкът от статуята, изобразяваща Ричард, бе разпръснат наоколо.
Колкото повече приближаваха монумента, толкова повече нарастваше изумлението и. Пясъкът явно бе разял камъка, под който се бе появил надписът. Думите ги нямаше по-рано — поне в това Калан бе напълно сигурна.
Тя знаеше доста езици, но този и бе непознат. Все пак разбра какъв е — високо Д’Харански.
Бе излязъл режещ вятър и тя инстинктивно се сгуши в дрехата си. Мрачните облаци като че подивяха. Погледът на Калан се плъзна към околните планини, повечето скрити под плътния плащ на мъглата. По-далечните хребети се губеха под развилнели се завеси от силен сняг. Единствено долината се виждаше като малък оазис насред свъсеното време — ведро обещание за зеленина и топлина.
Където ги очакваше Императорският орден.
Калан, която вървеше плътно зад Ричард, закопня за прегръдката му. Проследи как погледът му обгръща буквите върху камъка. Стори и се необичайно притихнал.
— Какво пише, Ричард? — прошепна тя.
Занемял пред видяното, той бавно прокара пръсти по буквите, устните му безмълвно изговаряха думите на високо Д’Харански.
— Осмото правило на магьосника — прошепна накрая. — Талга Вастернич.
Четиридесет и шеста глава
КАТО СЛЕДВАШЕ КУРИЕРА, Вирна отстъпи встрани, за да стори път на група конници. Коремите на животните бяха опръскани с кал, ноздрите им пръхтяха от превъзбуда. Очите на кавалеристите, които яздеха надвесени напред, блестяха в мрачна решителност. При повишената активност в лагера през последните седмици Вирна трябваше да проявява изключително внимание при всяко излизане от палатката, защото иначе рискуваше да бъде смазана или ударена от едно или друго нещо. Ако не от препускащи коне, то от хукнали по задачи мъже.
— Още малко нататък, почти стигнахме — окуражи я куриерът през рамо.
Вирна му кимна. Младокът беше приятно учтив. Къдравата му руса коса и добро възпитание и напомниха за Уорън. При мисълта, че любимият и го няма, я прониза неочаквана и сковаваща болка. Дните и без него бяха пусти.
Не можеше да си спомни името на куриера. Беше пълно с млади хора; не можеше да помни как се казват всичките. Колкото и усилия да полагаше, все ги бъркаше. Добре поне че от известно време не измираха така масово. Колкото и сковаващи да бяха зимите в Д’Хара, броят на жертвите на студа изобщо не можеше да се сравнява с този на падналите по време на жестоките битки от миналото лято. Сега отново идеше лято и тя беше убедена, че временното затишие няма да продължи още дълго.
Засега проходите все още удържаха набезите на Императорския орден. Непристъпните, тесни пролуки в планината обезсмисляха многочислеността на вражеската армия. При положение, че през теснината можеше да се провре само един човек, беше все едно дали зад него чакат още стотици или хиляди. А да се защитаваш от един човек не беше чак толкова невъзможно — за разлика от усилията да отблъснеш неизброимата армия на Джаганг, втурнала се в масирана атака.
Чу далечен тътен, който премина като вълна по земята, и вдигна поглед към небето. Слънцето не се бе показвало от два дена. Облаците, насъбрали се около планинските върхове, никак не и се харесаха. Сякаш се бяха подредили в засада, готови да ги атакуват с коварна буря.
Може пък тътенът да не е бил от гръмотевица. Не беше изключено врагът да е използвал магия, за да се опита да разбие защитата около проходите. Не че щеше да им помогне особено, но поне имаше шанс да смути съня на войниците в лагера, така че врагът не се отказваше и продължаваше да опитва.
Мъжете, с които се разминаваше, я поздравяваха — кой с усмивка, кой с махване. Не се забелязваха Сестри на светлината. Повечето вероятно бяха около проходите, заети с охраната на щитовете, за да попречат на войниците от Ордена да преминат отсам планините. Зед ги бе посъветвал да не подценяват нищо и никого и да се защитават с всички възможни средства. Вирна денонощно прехвърляше всички възможни проходи през главата си, за да е сигурна, че не са пропуснали или подценили нещо, за да изключат и най-малката вероятност вражеските сили да нахлуят отсам.
Станеше ли това, успееха ли да пробият бариерите, нищо нямаше да е в състояние да спре нахлуването им в Д’Хара; оставаше да се надяват единствено на войската, а тя бе далеч по-малобройна от нахлуващата вражеска армия. Така и не и хрумваше нищо пропуснато, ала все се тревожеше да не би да се появи някоя слабост.
По всичко личеше, че последната битка не е далеч. А Ричард още се бавеше.