Един от мъжете свали сетрето си — повечето от сънародниците му носеха подобни — и го подаде на Ричард.
— Заповядай, Господарю Рал, сложи го. Така няма да биеш на очи.
Ричард кимна в знак на благодарност и облече дрехата. Беше свалил униформата си на магьосник воин и се бе преоблякъл в обикновени дрехи за път, така че и бездруго не изглеждаше по-различно от спътниците си. Дрехата му стана — човекът бе горе-долу с неговия ръст. Освен това прикриваше, добре ножа на колана му.
Дженсън поклати глава.
— Не знам, Ричард, не бих те взела за човек от града. Ти си Господарят Рал и това е.
— Какво искаш да кажеш? — Ричард разпери ръце и се огледа. — Какво ми е на вида?
— Не стой толкова изправен — продължи сестра му.
— Отпусни раменете си леко напред и наведи глава — предложи Калан.
Ричард възприе съветите им съвсем сериозно; не се беше замислял, но тези мъже май наистина ходеха доста приведени. Не искаше да бие на очи. Ако не желае да повдигне подозрението на войниците, щеше да се наложи да се слее с останалите. Приведе се леко напред.
— Така как е?
Дженсън присви устни.
— Няма голяма разлика.
— Но нали се наведох.
— Нали си спомняш как трябваше да вървиш след Дена, Господарю Рал — намеси се Кара, — когато дърпаше веригата, с която бе свързана яката ти. Върви така.
Ричард примигна насреща и. Споменът за времето, прекарано като пленник на Морещицата, го зашлеви като плесник. Стисна устни и без да каже нито дума, кимна. Бе преживял наистина тежък период, така че нямаше да му е трудно да си припомни всичко и да влезе в ролята.
— Трябва да тръгваме — подкани го Ансон. — Слънцето захожда зад планините и скоро ще мръкне. — Поколеба се, но след малко продължи. — Войниците от Ордена няма да те разпознаят, Господарю Рал. Така де, искам да кажа, че няма да разберат, че не си от града. Но нашите хора не носят оръжия, така че, ако видят ножа ти, веднага ще разберат, че не си тукашен, и може да сигнализират.
Ричард разгърна палтото и погледна ножа си.
— Прав си. — Откопча колана и свали ножницата с ножа. Подаде го на Кара да му го пази.
Ричард набързо погали Калан по лицето вместо довиждане. Тя притисна ръката му в дланите си и я целуна. Ръчичките и му се сториха тъй мънички и нежни на фона на неговата. Той обичаше да се шегува, като казваше, че не може да си представи как изобщо върши нещо с тези толкова малки ръце. На което тя отвръщаше, че нейните са си съвсем нормални, проблемът е, че неговите са огромни.
От погледа на мъжете не убягна този жест на привързаност между двамата. Ричард не се смути от това. Искаше да им покаже, че и другите хора изпитват същите чувства и са надарени със същите човешки качества като тях. Нали за това се бореха — за шанса да водят нормален човешки живот, да обичат близките си и да се грижат за тях, да живеят така, както им харесва.
Докато Ансон и Ричард се отдалечаваха с бърза крачка през горите край нивята, потънали в треви, светлината започна да гасне. Ричард искаше да напуснат прикритието на гората, когато се намират възможно най-близо до работниците, които плевяха градините или пасяха добитъка си. Хоризонтът на запад бе отрязан от високите планини и слънцето бързо се скри зад тях, без да ги дари с нормален красив залез. Само небето се оцвети в синьо виолетово, а долината бе залята от особен бакърен сумрак.
Докато стигнаха до мястото, където двамата с Ансон трябваше да излязат от гората, още не бе съвсем мръкнало, така че изчакаха малко, докато Ричард прецени, че в полето е достатъчно тъмно, за да се доверят на плаща на нощта. Градът още не беше съвсем близо и Ричард не можеше да види дали пред градските порти има хора, така че предположи, че ако някъде има постове, то часовите също не биха ги забелязали толкова далеч в полето.
Докато се придвижваха енергично между високите треви, като внимаваха да не се показват много-много, Ансон вдигна ръка в далечината.
— Да настигнем онази група хора, дето се прибират в града, и да вървим след тях.
— Добре — отвърна тихо Ричард през рамо, но не забравяй, че не бива да ги настигаме, защото някой може да те познае и да вдигне врява. По-добре да вървят на разстояние пред нас.
Щом стигнаха градската стена, Ричард забеляза, че портите представляват най-обикновено продължение на стената — бяха направени от същите колове, а въжетата, с които бяха привързани, служеха и за панти. Около тези допотопни панти се отваряха и затваряха две крила. Съоръжението беше далеч от надеждно укрепление.