В призрачната светлина на припадащата вечер от вътрешната страна на портите крачеха двама стражи, които наблюдаваха завръщащите се от полето работници, но едва ли разпознаваха лицата им, така че бе малко вероятно да се загледат в Ансон и Ричард. За часовите те щяха да са просто обикновени работници. Императорският орден ценеше работната ръка — робите трябваше да работят, за да има какво да ядат войниците.
Ричард се приведе още малко и увеси главата си още по-напред. Съзнателно извика в съзнанието си спомена за онези ужасни времена, когато, попаднал в плен и пристегнат с яка, се тътреше след Дена, лишен от всяка надежда за живот на свобода. Отдаден на спомена, той премина през портата. Стражите не му обърнаха никакво внимание.
Вече почти подминаваха поста, когато най-близкият до тях часови се протегна и дръпна Ансон за ръкава, обръщайки го към себе си.
— Искам яйца — рече младият войник. — Дай ми от яйцата, които си събрал.
Ансон зяпна насреща му, не знаеше какво да стори. Звучеше абсурдно, но на войниците явно бе позволено да се държат като грубияни. Ричард пристъпи към Ансон и заговори задъхано, като не забравяше да стои с приведена глава, за да не стърчи много над онзи.
— Нямаме яйца, господине. Бяхме на полето да плевим фасул. Съжалявам. Ако искате, утре ще ви донесем яйца.
Ричард вдигна глава и в същия миг усети как тежката лапа на войника се стоварва отгоре му. Падна по гръб. Мигновено овладя гнева си. Обърса разкървавената си устна и реши да остане да лежи в прахта.
— Така е — обади се Ансон, за да отвлече вниманието на часовия. — Плевихме фасул. Ако искате, утре ще ви донесем яйца — колкото пожелаете.
Часовият изруга и отмина, другарят му го последва. Насочиха се към близка продълговата, ниска постройка, пред чиято врата имаше висок фенер. На мъждукащата светлина на фенера Ричард не можеше да разбере за какво точно служи постройката, но май беше нещо като примитивен бункер, чиито стрехи се падаха на нивото на очите. След като двамата часови се отдалечиха на безопасно разстояние, Ансон подаде ръка на Ричард и му помогна да стане. Ударът не беше чак толкова силен, но Ричард се почувства замаян.
Докато вървяха, от прагове и тъмни ъгли към тях надничаха любопитни лица. Но щом Ричард погледнеше към тях, бързаха да се скрият.
— Познават, че не си местен — прошепна му Ансон.
Ричард не можеше да е сигурен, че някой от тези любопитковци няма да повика стражите.
— Да побързаме и да вземем онова, за което сме дошли.
Ансон кимна и поведе Ричард по тясна уличка, от двете страни, на която се бяха сгушили мизерни къщурки. Фенерът, запален пред постройката, в която бяха изчезнали часовите, не осигуряваше достатъчно светлина. Градът, поне доколкото Ричард можа да види в мрачината, имаше доста опърпан вид. Всъщност Ричард би го нарекъл по-скоро село. Повечето от постройките му приличаха на обори, а не на къщи. На пръсти се брояха прозорците, където имаше някаква светлинка, при това, както му се стори, явно бяха запалили срещи, не лампи.
В края на уличката Ричард последва Ансон през малка странична портичка, която ги изведе при една по-голяма сграда. Кравите вътре ги посрещнаха с възмутено мучене. Овцете се размърдаха нервно. Изблеяха няколко кози. Ричард и Ансон поспряха, за да дадат време на животните да се успокоят, после се отправиха към стълбата в дъното. Ричард последва домакина нагоре и двамата се озоваха в нисък сеновал.
В дъното на сеновала Ансон пъхна ръка зад една от гредите, точно там, където опираше в тавана.
— Тук е — прошепна той и се протегна още малко, а лицето му се напрегна от усилието.
Накрая извади малко четвъртито шишенце, което подаде на Ричард.
— Това е противоотровата. По-бързо изпий я и да се махаме.
Голямата врата се отвори с трясък. Макар навън да беше тъмно, фенерът в другия край на уличката осветяваше достатъчно, за да изпъкне едрият силует на мъж, чието широкоплещесто тяло почти запълваше рамката на вратата.
Ричард отпуши шишенцето. Противоотровата имаше лек аромат на канела. Той бързо изсипа течността в устата си, без да обръща внимание на сладникавия вкус. Очите му не се откъсваха от мъжа на прага.
— Кой е там? — избоботи груб глас.
— Искам само да сваля малко сено за добитъка, господине — обади се Ричард.
— В тъмницата! Какво кроиш? Я слизай веднага да те видя!
Ричард вдигна ръка върху гърдите на Ансон и го избута в тъмния ъгъл.
— Добре, господине, слизам веднага — подвикна Ричард към войника и затупурка надолу по стълбата.
Щом стъпи на земята, се обърна и видя онзи да приближава към него. Ричард посегна към ножа си под сетрето, но в следващия миг се сети, че го е оставил. Силуетът на войника се открояваше ясно на фона на меката светлина, нахлуваща откъм улицата. Ричард бе в сянка и онзи вероятно не го виждаше. Бавно отстъпи встрани от стълбата.