Щом войникът мина покрай него, Ричард се плъзна зад него и посегна към втъкнатия в колана му нож, до който забеляза да се поклаща брадвичка. Ричард внимателно измъкна ножа в мига, в който онзи спря пред стълбата и погледна нагоре.
В същия миг Ричард го сграбчи за косата с една ръка, а с другата замахна мощно и направи дълбок разрез в гърлото му, преди онзи изобщо да е разбрал какво става. Войникът започна да се мята яростно, но Ричард го притисна здраво до себе си, така че единственият звук, който можеше да се чуе, бе приглушено гъргорене. Мъжът посегна назад, протягайки се да докопа Ричард, но миг по-късно движенията му изгубиха силата си и тялото му се отпусна.
— Хайде, Ансон, да вървим — подвикна тихичко Ричард нагоре към сеновала.
Ансон се спусна тичешком надолу, спря рязко, щом стигна земята и погледът му обходи неподвижната тъмна фигура на проснатия възнак мъжага.
— Какво стана?
Ричард, който се бе надвесил над трупа и разкопчаваше колана с оръжията, прекъсна за миг работата си.
— Убих го — бе краткият отговор.
— Ами!
Ричард подаде калъфа с ножа на Ансон.
— Заповядай. Вече имаш истинско оръжие — нож.
Ричард обърна безжизненото тяло, за да измъкне разкопчания вече колан. Тъкмо успя да го издърпа, когато чу шум зад себе си. Обърна се тъкмо навреме, за да види как към тях тича втори войник.
Ансон заби ножа си чак до дръжката право в сърцето на новодошлия. Онзи се олюля и отстъпи назад. Ричард се изправи рязко, стиснал в ръка колана с оръжията. Войникът отвори уста да си поеме дъх, ръцете му се вкопчиха в дръжката на ножа. Свлече се на колене. Едната му ръка направи отчаяно движение във въздуха, докато той се олюляваше. Пое си последен дъх и се строполи странично на земята.
Ансон гледаше втренчено войника, от чиято гръд стърчеше ножът. Наведе се и измъкна новопридобитото си оръжие.
— Добре ли си? — прошепна Ричард, щом Ансон се изправи.
— Познавам го — кимна Ансон. — Викахме му Невестулката. Заслужаваше да умре.
Ричард го потупа приятелски по рамото.
— Справи се чудесно. А сега да се махаме оттук.
Докато се придвижваха обратно по уличката, Ричард на няколко пъти даде знак на Ансон да спре, докато той провери тъмните отсечки между сградите за други войници. Като горски водач Ричард неведнъж бе патрулирал нощем. На тъмно бе в стихията си.
Градът се оказа доста по-малък от очакванията му. Освен това бе и доста по-зле организиран, отколкото си го бе представял, малките къщурки сякаш бяха построени както дойде, без никакъв ред. Улиците, пресичащи хаотичния град, доколкото изобщо можеха да бъдат наречени улици, в повечето случаи бяха малко по-широки от безистени, врязани между сгушените една в друга съборетини, обикновено състоящи се от по една стаичка. Мярна няколко ръчни колички, но нищо по-сносно. През селището минаваше само един път, достатъчно широк, за да мине по него каруца. Той водеше към обора, където бе скрита противоотровата. При огледа не забеляза нито една патрулна двойка.
— Имаш ли представа дали войниците от Ордена са отседнали на едно място? — попита Ричард, щом се върна при спотаилия се в сенките Ансон.
— Нощем се прибират вътре. Спят в нашата спалня — минахме покрай нея на влизане в града.
— Имаш предвид онази ниска постройка, в която видяхме да влизат двамата стражи?
— Аха. Преди там спяха почти всички хора от града, но сега там се настаниха войниците от Ордена.
— Искаш да кажеш, че всички сте спали заедно в едно помещение? — смръщи чело Ричард.
— Ами да. — Ансон като че ли остана учуден от въпроса му. — Ние прекарвахме заедно всяка възможна минута. Мнозина имаха свои домове, където се хранеха, работеха и съхраняваха вещите си, но рядко спяха в тях. Обикновено всички нощувахме в спалните, където се събирахме, за да разговаряме за случилото се през деня. Всички се стремяхме да бъдем заедно. Случваше се някой да преспи другаде, но обикновено всички спим заедно, за да сме в безопасност — нали и сега, докато слизахме от възвишението със статуята, пак спяхме заедно.
— Искаш да кажеш, че просто… лягате един до друг и спите?
— Двойките обикновено спят леко встрани от останалите и се покриват с общо одеяло — обясни Ансон. — Но все пак са в помещението при всички останали. В тъмното обаче не се вижда нищо… под одеялото.