— Представям ви Господаря Рал от Д’Харанската империя. Отидох да го потърся, за да го доведа тук и да ни освободи. Има много за разказване, но засега е важно да знаете, че за пръв път от много месеци насам градът ни е свободен.
Вярно е, че помогнахме на Господаря Рал в убиването на тези злодеи, които превърнаха живота ни в ад. Отмъстихме за отнетия живот на близките си. Отказваме да живеем като жертви. Искаме свободата си!
Жителите на града само стояха и гледаха мълчаливо. Мнозина изглеждаха смутени. Други явно ликуваха вътрешно, но повечето бяха просто изумени.
Хлапето на име Бърни изтича към Ансон и го огледа слисано.
— Ти и хората ти освободихте нашия град, Ансон? Наистина ли?
— Да. — Той потупа Бърни по рамото. — Градът ни вече е свободен.
— Благодарим ви — усмихна се до ушите малкият и се обърна към съгражданите си: — Вече сме свободни, убийците са победени!
В нощта изригна неочаквана, спонтанна радост, въодушевените възгласи заглушиха пукота на огъня. Хората наобиколиха изчезналите преди месеци свои съграждани и ги засипаха с въпроси за близки и познати, всеки искаше да ги пипне, да ги прегърне.
Ричард стисна Калан за ръката и отстъпи към Кара, Дженсън и Том. Тези хора, такива отявлени противници на насилието, които цял живот се бяха страхували да погледнат в очите истината, причинена от извратените им доктрини, най-сетне се радваха през сълзи на истинското си освобождение от терора и насилието.
Хората постепенно овладяха чувствата си и пристъпиха колебливо към Ричард, Том и трите жени. Ричард и Калан искрено се радваха на щастието им. Местните ги наобиколиха, усмихваха им се, гледаха ги с широко отворени очи, сякаш те бяха някакви странни, извънземни същества.
Бърни не се откъсваше от ръкава на Ансон. Другите хора от града също бяха притиснали в плътен обръч останалите бунтовници. След известно време обаче те успяха да се откъснат от близките си и се върнаха при Ричард и Калан.
— Толкова се радваме, че се прибрахте у дома — приветстваха ги хората. — Най-сетне се върнахте при нас.
— Сега всички сме отново заедно — извика Бърни.
— Няма да останем — разочарова го Ансон. Тълпата притихна.
Бърни, както и повечето от присъстващите, изглеждаха сломени.
— Така ли?
Сред хората се надигна тревожен шепот. Новината, че пак няма да бъдат заедно, разтърси всички.
Оуен вдигна ръка, за да въдвори ред. Когато всички утихнаха, той им обясни как стоят нещата.
— Народът на Бандакар все още е под жестокото иго на Императорския орден. Както вие получихте свободата си тази нощ, така тя трябва да озари живота и на всички хора в Бандакар.
Господарят Рал и неговата съпруга, Майката Изповедник, заедно с тяхната приятелка и защитничка Кара, сестра му Дженсън и друг техен приятел и защитник, Том, се съгласиха да ни помогнат. Но няма да успеят да се справят сами. Ние също трябва да се включим, тъй като става въпрос за нашата родина и което е по-важно, за нашите сънародници, за хората, които обичаме.
— Грешно е да се постига каквото и да било чрез насилие, Оуен — обади се един възрастен мъж. С оглед на внезапно постигнатата им свобода, изявлението му не бе особено уместно. Човекът възрази по-скоро по навик, отколкото поради някаква съществена причина. — Отприщихме вълна от насилие. А това е грях.
— Преди да тръгнем, трябва да поговорим с всички ви, за да разберете, както разбрахме ние самите, защо се налага да постъпим именно така, ако искаме да се избавим веднъж завинаги от насилието и агресията. Господарят Рал ни показа, че вълната от насилие не се отключва, когато отвръщаш на удара, за да спасиш собствения си живот, а когато пренебрегваш задължението си да отвърнеш подобаващо на хората, които искат да ти отнемат свободата и живота. Ако постъпиш, както налага дългът към теб и близките ти, ще смажеш врага толкова категорично, че той повече няма да може да ти навреди. Така излиза, че това не е отприщване на вълната от насилие, а нейното потушаване. Тогава и само тогава могат да пуснат корени истинският мир и свобода.
— Подобни действия не водят до друго, освен до насилие — възропта същият старец.
— Огледайте се — намеси се Ансон. — Насилието не започна тази нощ — тази нощ то свърши. Насилието бе смазано, както би трябвало да стане, като бяха унищожени злодеите, стоварили го върху ни.
Хората закимаха един другиму, очевидно почувствали облекчение да бъдат изтръгнати от хватката на ужаса, в който ги бяха приковали войниците от Императорския орден. На мястото на страха се бе настанила радостта. Фактът, че си бяха върнали свободата и живота, отвориха очите им.
— Но трябва да разберете — продължи Оуен, — че оттук нататък нищо няма да е същото. Досегашният ни начин на живот остана в миналото.