Лагерът бе осветен от факли, чиято трепкаща светлина правеше всичко да изглежда нереално. Лагерните огньове, пръснати, докъдето поглед стига, бяха като проснато на земята звездно небе — сякаш светът се бе прекатурил с краката нагоре.
— Стой! — заповяда Сестрата на стражите.
Спряха рязко и Сестрата се пъхна в една палатка. Ейди извика от болка, щом мъжът, който я държеше, я дръпна рязко, за да я накара да спре.
Зед се олюля, помисли си, че всеки момент ще припадне. Всичко пред очите му танцуваше.
Погледът му се спря отсреща и сред децата, които държаха в плен, му се стори, че мярна позната физиономия. Зед вдигна очи към елитния гвардеец, който държеше момичето. Примигва, за да проясни картината пред себе си. Войникът, целият в кожа и метал, с натежал от оръжия колан, му се видя познат. Зед се зарови в спомена, в същия момент видя как към него се приближава Сестра, която също като че ли познаваше. Огледа и останалите гвардейци, всеки, от които бе погълнат от своите си дела. Елитните войници, охраняващи покоите на императора, му се видяха до един познати.
Изведнъж Зед изпадна в истински ужас. Явно наистина полудяваше. Беше невъзможно да вижда хората, които си мисли, че вижда.
Разсъдъкът бе единственият му капитал. Не искаше да се превърне в дрънкащ глупости старчок, клекнал да проси край пътя.
Знаеше, че понякога на хората им става нещо — примерно си загубват ума, — когато остареят или попаднат в екстремни обстоятелства. Познаваше хора, които се бяха пречупили, бяха полудели и виждаха несъществуващи в действителност неща. Това ставаше и с него. Привиждат му се хора от миналото му, които няма как да са тук. Това е сигурен белег, че пощурява — да видиш как миналото ти оживява, да си се представяш в компанията на отдавна изгубени свои близки.
Разсъдъкът бе най-ценното нещо, което имаше.
А сега бе на път да го изгуби.
Полудяваше.
Петдесета глава
НИКОЛАС ДОЧУ ДРАЗНЕЩ ШУМ, идващ от някъде другаде.
На мястото, където го чакаше тялото му, имаше раздвижване.
Загледан в улиците и сградите, край които минаваше, той не му обърна внимание. Слънцето тъкмо залязваше. Минаваха хора, всичките нащрек. Цветове. Звуци. Движение.
Мястото беше мърляво, сградите — наблъскани една в друга. Гледай, гледай! Задънените улички бяха тъмни и тесни. Минувачите зяпаха. Вонеше. Всички сгради бяха най-много двуетажни — беше сигурен. Повечето нямаха и по толкова.
Отново дочу шумно блъскане откъм мястото, където го чакаше тялото му. Отдалеч, но силно и настоятелно.
Дум-дум-дум! Не му обърна внимание, а продължи да ги наблюдава. Какво е това? Гледай, гледай! Стори му се познато, но не беше сигурен. Наблюдавай, наблюдавай! Искаше да е сигурен. Искаше да види всичко.
Толкова обичаше да наблюдава отстрани.
Същият звук. Омразно, упорито думкане.
Николас внезапно се вряза в тялото си, което го очакваше, седнало с кръстосани крака на дървения под. Примигна и отвори очи, напрегна поглед да пробие сумрака в стаята. Изпод затворените кепенци на прозорците в полумрака вътре се процеждаше само лъч слаба светлина.
Изправи се колебливо на краката си, все още непривикнал към странното усещане за собственото си тяло. Придвижи се напред в стаята, като следеше с поглед всяка измината крачка и внимателно прехвърляше тежестта си от крак на крак. Напоследък все отсъстваше, и денем, и нощем, и беше отвикнал да извършва дори най-прости движения. Толкова често бе на друго място, в друго тяло, че чувстваше собственото си като чуждо.
Някой блъскаше по вратата и му викаше да отвори. Николас се вбеси от безочливото нахалство на неканения посетител.
Запъти се към вратата с клатушкаща се походка. Чувстваше се толкова ограничен в обвивката на собственото си тяло. Движенията му бяха странни. Разкърши рамене, устоя на порива да се наведе напред. Протегна врат и завъртя главата си първо в едната, после в другата посока.
Досадно му беше да се движи сам, да използва собствените си мускули, да усеща дишането си, да вижда, да чува, да подушва и да усеща със собствените си сетива.
Вратата бе залостена с тежко мандало срещу неканени гости по време на неговите „отсъствия“. Не му се искаше някой да си има взимане-даване с тялото му, докато той самият не го използва. Никак не би му било приятно.
Някой отсреща блъскаше по вратата, крещеше името му и настояваше да му бъде отворено. Николас повдигна мандалото и го отмести. Тежката врата се отвори.