Влязъл в малкото антре, Оуен тихо почука на вратата. Тя се открехна леко и отвътре плисна мека светлина от свещи. Една физиономия надзърна за миг, после зяпна от изненада.
— Оуен?
На Калан и се стори, че човекът не възнамеряваше да ги пусне вътре. Преди да има време да помисли, Ричард бутна вратата и влезе. Мъжът побърза да се отдръпне от пътя му.
Ричард дръпна Кара към себе си.
— Пази вратата. Никой да не излиза навън без мое разрешение.
Кара кимна и зае позиция отвън на входа.
— Какво означава това? — обърна се мъжът към Оуен, като хвърляше страхливи погледи към Ричард и Калан.
— Трябва да говорим с вас на всяка цена.
Вътре горяха множество свещи. Двадесетина мъже бяха насядали върху килимчета в кръг и сърбаха чай, облегнати на изправени до стената възглавници. Всички рязко замлъкнаха.
Каменните стени на помещението всъщност бяха основите на сградата. През средата на просторната зала минаваха две редици каменни колони, които подпираха дебелите носещи греди високо над главата на Ричард. Нямаше никаква украса. Дългото помещение си беше най-обикновено мазе, застлано с килимчета и възглавници, които придаваха известен уют в единия ъгъл, където се бяха събрали мъжете. Покрай едната стена бяха подредени грубовати дървени масички, върху които бяха поставени горящите свещи.
Някои от мъжете се изправиха на крака.
— Ти си прокуден, Оуен — подхвана един от присъстващите с неприкрит укор в гласа. — Какво правиш тук?
— Уважаеми говорителю, не му е времето да обсъждаме маловажни въпроси като прокуждането — заобяснява Оуен и вдигна ръка да представи новодошлите: — Това са мои приятели, чужденци.
— Противоотровата! — процеди Калан през зъби близо до ухото му, докато го дърпаше за ризата.
Той кимна извинително. Мъжете, всичките на възраст, проследиха с възмущение как Оуен отива към ъгъла в далечния край на помещението. Там хвана един камък на височината на гърдите си и силно го разклати. Ричард се приближи и му помогна да го размърда. Когато най-накрая успя да издърпа тежкия каменен блок достатъчно, за да го завърти, Оуен се протегна към отвора и извади едно шишенце. Без да се мае, го подаде на Ричард.
Когато той издърпа корковата запушалка, Калан долови лек аромат на канела. Ричард пресуши шишенцето.
— Напуснете! — изръмжа един от мъжете. — Не сте желани тук.
— Трябва да видим Мъдреца — каза твърдо Оуен.
— Моля?
— Орденът е завладял земята ни. Изтезават и избиват народа ни. Отвличат хора.
— Нищо не може да се направи — отвърна говорителят с пламнало от ярост лице. — Правим нужното, за да може народът ни да съхрани традициите си. Опитваме се да избегнем насилието.
— Ние сложихме край на насилието — прекъсна го Оуен. — Поне в нашия град. Ликвидирахме войниците от Ордена, които ни държаха в плен на страха, които изнасилваха, изтезаваха и избиваха близките ни. Сега нашите съграждани са свободни от властта на Ордена. Трябва да се борим и да освободим и останалите градове. Вие, като наши говорители, сте длъжни да работите за доброто на народа, а не да бъдете в услуга на поробителите.
Говорителите стояха като ударени от гръм.
— Няма да търпим подобни приказки!
— Нека да поговорим с Мъдреца, за да разберем какво мисли той по въпроса.
— Не! Мъдреца няма да ви приеме! Никога! Няма да изслуша никого от вас! Вървете си!
Петдесет и втора глава
ЕДИН ОТ МЪЖЕТЕ СЕ ПРИБЛИЖИ и сърдито сграбчи Ричард за ризата, като се опита да го избута навън.
— Ти си виновен! Натрапник! Дивак! Непросветлен! Пълниш главите на хората със скверни идеи! — крещеше той, разтърсвайки Ричард. — Подтикваш народа към насилие!
Ричард го хвана за китката и му изви ръката, като го принуди да падне на колене. Мъжът извика от болка. Без да го пуска, Ричард се надвеси над него.
— Рискувахме живота си, за да помогнем на вашия народ. Те не са просветлени, а са хора като всички други. Ще трябва да ни чуете. Тази нощ ще се реши вашето бъдеще и бъдещето на народа ви.
Ричард пусна грубо мъжа, отиде до вратата и надзърна навън.
— Кара, вземи Том и отидете да извикате останалите. Мисля, че ще е най-добре всички да участват.
Кара хукна да предаде заповедта му всички да се съберат в подземието на „двореца“, а Ричард нареди на говорителите да се върнат по местата си до стената.
— Нямате право — запротестира един от тях.
— Вие представлявате народа на Бандакар. Вие сте негови водачи — каза им Ричард. — Дойде време да го поведете.
В осветеното от свещи помещение започнаха да се тълпят хора. Съвсем скоро всички бяха налице. Подземието беше достатъчно просторно и дори след като цялата дружина на Оуен се събра, остана много място. Калан видя в тълпата и непознати лица. Тя вече знаеше що за хора са бандакарци, пък и Кара ги беше пуснала, така че едва ли представляваха заплаха.