— При мен дойде един по-възрастен колега граничен надзирател Фридрих — заобяснява Чейс. — „Господарят Рал“ го бил изпратил в Кулата, за да ви предупреди за някаква опасност. Ричард му бил разказал за мен и понеже вас ви нямало, а Кулата била превзета, Фридрих тръгнал към Западната земя да ме търси. Граничните надзиратели винаги могат да разчитат един на друг. И така, с Рейчъл решихме да дойдем и да отървем мършавата ти кожа.
Зед хвърли поглед към слънчевата светлина, проникваща през тесния процеп на палатката.
— Трябва да се махате оттук, преди да е залязло слънцето. Иначе ще загинете. Бързо! Бягайте, докато можете.
— Не съм бил толкова път дотук, за да тръгна накрая без вас! — изгледа го изпод вежди Чейс.
— Но ти не разбираш…
В същия момент в палатката се вряза острие на нож, което разряза платнището до долу. През прореза се промуши елитен гвардеец. Зед се ококори насреща му в почуда. Войникът му изглеждаше познат, но в същото време в него имаше нещо странно.
— Не! — извика Зед към Чейс, който моментално посегна към брадвата, висяща на бедрото му.
— Да не си мръднал — изсъска новодошлият. — Отвън пази един, дето ще те прониже с меча си, преди да си помислил да помръднеш.
— Капитан Зимер! — зяпна Зед.
— Аз съм, разбира се. Дошъл съм да ви измъкна.
— Но… но ти си с черна коса!
Капитанът го заслепи с характерната си заразителна усмивка.
— Боядисах се със сажди. Не е много разумно да си рус в лагера на Джаганг. Дошъл съм да ви спася.
Зед не можеше да повярва на очите си.
— Всички трябва да се махате оттук! Бързо, преди да е залязло слънцето. Изчезвайте!
— Това ли сте всички? — попита Чейс капитана.
— Има още двама-трима. А вие сте…?
— Стар приятел — обясни Зед. — Моля ви…
В този момент отвън се чуха викове и крясъци. Капитан Зимер се втурна към изхода. В палатката надникна нечия глава.
— Не сме направили нищо — отвърна той на незададения въпрос в погледа на капитана.
В далечината се чуха викове „Убиец!“.
Капитан Зимер скочи към Зед и пъхна ключ в белезниците. Отключи ги. Магьосникът най-сетне можеше отново да движи свободно ръцете си. Капитанът се втурна към Ейди, за да освободи и нея, а тя се изправи и се обърна с гръб към него.
— Удобен момент да изчезваме — обади се Рейчъл. — Да се възползваме от настъпилия хаос и да се махаме оттук.
— Мозъкът на дружината — ухили се Чейс.
Първото, което направи Зед, след като разкърши схванатите си ръце, беше да коленичи и да прегърне Рейчъл. Не можеше да намери думи, но не беше и нужно. Прегръдката на тънките и ръчички около врата му казваше много повече.
— Липсваше ми, Зед — прошепна момиченцето в ухото му.
Навън цареше невъобразима суматоха. Едни крещяха заповеди, други тичаха презглава, в далечината отекваше метален звън.
В палатката влетя Сестрата. Видяла Зед без белезници, мигновено го прониза с мълниеносна болка, която изпрати през яката му. Внезапният удар го повали на земята.
В същия миг зад Сестра Тахира изникна друга Сестра. Беше млада, с руса коса и раздърпана кафява вълнена рокля. Сестра Тахира се завъртя около себе си. Онази я беше зашлевила с такава сила, че за малко да я просне на земята. Без да губи нито секунда, Сестра Тахира освободи мощен поток от сила, която изпълни палатката с ослепителна светлина. Но вместо младата Сестра да излети през изхода, както Зед очакваше, Тахира извика и се строполи на земята.
— Падна ли ми! — изръмжа русата и затисна с крак врата на Сестра Тахира, като я прикова към пода.
— Рикка!? — възкликна смаяно Зед.
Онази се завъртя и застана срещу Чейс с насочен към него Агиел.
— Рикка? — провикна се от другия край на палатката капитан Зимер. Удиви го не само неочакваната среща, но и видът и — със свободно разпусната дълга коса вместо с характерната за всяка Морещица стегната руса плитка.
— Зимер? — Тя се втренчи намръщено в черната му коса. — Какво правиш тук?
— Аз ли какво правя тук? Въпросът е ти какво правиш тук? — Махна с ръка към одеждите и. — И какво си облякла?
Рикка се ухили закачливо, както си и беше навикът.
— Униформа на Сестра.
— На Сестра ли? На коя Сестра? — попита Зед.
— На онази, дето не искаше да си дава униформата — вдигна рамене Рикка. — За което заплати с главата си. — Рикка дръпна долната си устна. — Виждате ли? Зае ми и халката си. Поразчекнах я малко и си я закачих, та да изглеждам досущ като истинска Сестра.