Дозата, която изпи в Северин, подобри малко състоянието му и забави процеса, но след временното подобрение наближаваше поредната криза. От притеснение Калан съвсем изгуби апетит.
С тях бяха тръгнали над два пъти повече хора от първата им дружина, а по други маршрути към Глогинград се придвижваха още няколко пъти по толкова техни съмишленици, разделени на няколко отряда. Целта на последните бе да ликвидират по-малобройни части на Императорския орден, установили се в селищата покрай пътя. Дружината на Ричард бързаше да стигне до Глогинград възможно най-скоро, избягвайки старателно всяка среща с врага, за да изненадат Николас, преди той изобщо да е разбрал накъде са се отправили. Промъквайки се тайно, щяха да имат най-големи шансове да се доберат до последната доза противоотрова.
А щом я намереха, възнамеряваха да се присъединят към останалите и да нападнат заедно. Според Калан, ако можеха първо да се отърват от Николас, щеше да е много по-лесно и по-малко опасно да разбият останалите части от войските на Императорския орден. Ако можеше някак си да се добере по-близо до него, тя щеше да го докосне със силата си. Знаеше, че няма смисъл да споделя тази си идея с Ричард. Той не би и позволил за нищо на света.
Донякъде се чувстваше отговорна за страданията, които Императорският орден причиняваше на бандакарския народ. В края на краищата, ако не бе освободила Хармониите, границата, охраняваща империята им, и досега да си е на мястото. От друга страна, ако тези хора успееха да се отърват от Императорския орден, настъпилите промени щяха да им донесат една истинска, никога непредвкусвана свобода, а заедно с нея и надежда за по-добър живот.
Бе наистина вълнуващо да видят с очите си промяната, която преживяха жителите на Северин. Онази нощ Ансон, Оуен и останалите от дружината им разговаряха почти до зори с хората и им предадоха онова, на което Ричард и Калан преди това бяха научили самите тях. На сутринта след унищожаването на войниците, които бяха завладели града и държаха жителите му в плен на страха, улиците се изпълниха с пеещи и танцуващи хора. Те не само разбраха истинската стойност на свободата, но се убедиха, че досегашният им начин на живот не предлага никакви възможности за усъвършенстване и развитие.
След като Ричард разсея отколешната заблуда за мъдростта на Мъдреца и обори безсмислените догми, представяни от говорителите за истинно познание, и след като вражеските орди в града бяха избити, мъжете от Северин изразиха готовността си да помогнат за освобождаването на цял Бандакар от Императорския орден. Освободили се от наложената им насила слепота и вяра в безплодни убеждения, мнозина жадуваха сами да изградят новото си бъдеще.
Прострял ръка в тъмното, Ричард най-неочаквано я спря. Калан покри с длан разтуптяното си сърце и веднага се обърна, за да даде знак на останалите да спрат. В гората цареше мъртвешка тишина, нарушавана от време на време от едва доловимо жужене на комар.
Ричард свали раницата от гърба си, подпря я на един камък и тихо заровичка вътре.
— Какво правиш? — прошепна Калан в ухото му.
— Трябва ни огън. Имаме нужда от светлина. Предай по веригата да запалят няколко факли.
Докато Ричард вадеше огниво и кремък, Калан прошепна инструкциите на Кара, която на свой ред ги предаде назад. Скоро няколко човека се приближиха тихо с извадени факли.
Наклякаха около купчината камъни, край която бе спрял Ричард. Той взе съчка от земята и я потопи в малка кутийка, която извади от раницата си. После изтри съчката в един камък.
— Намазах го с борова смола — обясни им той. — Дръжте факлите ниско над него, така че, когато от кремъка отхвръкне искра и смолата пламне, да запали и тях.
Боровата смола, която се събираше изключително трудно, беше безценна, ако трябва да запалиш огън в дъждовно време. Дори влажна, пламваше от една искра. И гореше достатъчно силно, та да запали и мокро дърво.
В тъмнината Ричард бе в стихията си. Калан никога не го беше виждала да пали огън в подобна ситуация. Тя се вгледа напрегнато в мрака, питайки се какво ли — невидимо за всички останали — е усетил Ричард.
— Кара — прошепна Ричард, — предай на всички да извадят незабавно оръжията си.
Без да губи време, Кара се обърна да предаде заповедта. Последва безкраен миг тишина, нарушавана единствено от мекия звук на приплъзващ се в кожа метал.