— Готови сме — наведе се най-накрая Кара към Ричард, след като бе получила потвърждение, че всички са изпълнили нареждането.
— Това важи и за вас — нареди Ричард на Калан и Дженсън.
Калан издърпа меча си, а Дженсън — камата със сребърна дръжка, инкрустирана с буквата „Р“, символа на династията Рал.
Ричард драсна искра. Боровата смола пламна със сърдито съскане, факлите се разгоряха и в тъмните дебри на гората лумна огън.
Заслепени от ярката светлина, всички се заоглеждаха да видят какво ги дебне в мрака.
Дъхът им секна.
От всички дървета наоколо, накацали по безбройните клони, ги наблюдаваха чернопери соколи. Бяха стотици, вперили в хората кръглите си черни очички.
В мига, последвал внезапната светлина, всичко притихна, единственото пламтящите факли помръдваха треперливо и просъскваха.
С диви крясъци соколите се впуснаха в атака.
Нападаха от всички страни и едновременно. В нощта изригна вулкан от лъскави черни пера, огромни криле, закривени клюнове и хищни нокти. След дългото затишие пронизителните писъци и плясъкът на криле им се сториха оглушителни.
Всички посрещнаха атаката с яростна решителност.
Някои веднага бяха повалени на земята, други се олюляваха и падаха. Трети, надали викове, се опитваха да прикрият лицето си с една ръка, докато отблъскваха нападателите с другата. Мъжете посичаха птиците, накацали върху повалените им другари, веднага след което се обръщаха да посрещнат атаката на нови и нови врещящи чудовища.
В лицето на Калан за малко да се блъсне сокол с окървавена гръд. Мечът и подкастри едното му крило, веднага след това се завъртя и се стовари тежко върху следващия сокол, който я нападаше от другата страна, насочил хищния си клюн към крака и също като лешояд. Острието го остави на място.
Мечът на истината свистеше в мрака и вършееше сред хвъркатите нападатели, оставяйки след себе си във въздуха неясни сребристи дири. Ричард се носеше сред облак от черни пера. Птиците атакуваха наред, но като че ли главната им цел си оставаше Ричард. Те сякаш съзнателно изтласкваха другарите му встрани, за да го притиснат отвсякъде.
Дженсън яростно пробождаше птиците, летящи към Ричард. Калан поваляше други, които оставаха да лежат на земята — убити или ранени. С премерена точност Кара ги улавяше с голи ръце от въздуха и ловко им прекършваше шиите.
Всички пронизваха и посичаха кой дето свари, за да отблъснат яростната атака на освирепелите хищници. Някои използваха за оръжие факлите си. Нощта се изпълни с птичи крясъци, пляскане на криле и със звука на остриета, попаднали в целта си. Ударените птици се завъртаха във въздуха и падаха. На тяхно място прииждаха още. От дърветата наоколо бълваха нови и нови чудовищни птици. Долу в шумата се гърчеха ранени и умиращи соколи, от които земята заприлича на разлюляно море от черни пера.
Нападението беше плашещо жестоко.
После изведнъж всичко приключи.
Някои от повалените на земята соколи драпаха да се изправят, като шумно влачеха разперените си криле по лъскавите пера на мъртвите си другари. Тук-там мъжете пронизваха смъртоносно или директно обезглавяваха по някоя птица, успяла да се надигне на крака. Още малко и всички птици притихнаха неподвижни. От небето не се задаваха нови.
Ричард беше покрит от главата до петите с мъртви птичи тела.
Всички от дружината дишаха тежко, горящите факли бяха вдигнати високо над главите им. Погледите се мъчеха да пробият тъмнината и да видят навреме нови признаци на опасност откъм небето. Като се изключи свистенето на факления огън, над нощта бе паднала тишина. Клоните на околните дърветата бяха пусти.
Калан видя, че ръцете на Ричард са целите изподрани и наранени. Затънала до коленете в птичи трупове, тя се отправи към раницата му, оставена на един камък недалеч. Перна от капака и един умрял сокол и заровичка вътре, докато намери увит във восъчна хартия мехлем.
Кара забеляза, че Ричард едва се държи на краката си и се втурна към него. Подхвана го под мишницата, за да го подкрепи.
— Що за ненормална история? — възкликна задъхано Дженсън, докато отмяташе червените къдрици от потното си лице.
— Май най-накрая са решили да ни видят сметката — вметна Оуен.
Дженсън потупа по главата Бети, която беше невредима и си бе проправила път през морето от мъртви птици, за да е по-близо до приятелите си.
— Едно е сигурно — отбеляза Дженсън, — откриха ни.
— Само че този път има една важна разлика — допълни Ричард, — не ни преследваха. Бяха тук и ни чакаха.
Всички го погледнаха, зяпнали.
— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава Калан, която мажеше раните му с мехлем. — Не за пръв път ни преследват. Сигурно са видели накъде сме тръгнали.