— Да? — обърна се онзи.
— Мислех си за Джаганг. Толкова усилия положихме. Защо сега да му се подчинявам? Само един легион от безмълвната ми армия е достатъчен, за да приключа с него веднъж завинаги. Даже не ми трябва и цяла армия. Ето, един ден решава да поязди, а аз го чакам, спотаен в звяра, готов да го сваля от седлото и да го стъпча до смърт.
— Така си е — Наджари потърка наболата си брада.
— За какво ми е притрябвал този Джаганг, питам се? Сам не по-зле от него ще управлявам Императорския орден. Всъщност дори бих се справил по-добре.
— Ами плановете ни? — килна глава Наджари.
Николас сви рамене.
— Кой е казал, че ще ги променяме? Само че защо да давам Майката Изповедник на Джаганг? И защо да му позволявам да вземе целия свят за себе си? Може пък да си я запазя за собствено удоволствие… както и света.
Петдесет и шеста глава
РИЧАРД СЕ ОБЛЕГНА на паянтовата стена. Трябваше да изчака малко, докато спре да му се върти свят. Беше вкочанен от студ. В тази тъмнина не виждаше почти нищо.
Но не му пречеше само тъмнината.
Знаеше, че зрението му постепенно отслабва.
Нощем ставаше по-лошо. Винаги бе виждал в мрака доста по-добре от повечето хора. Сега не виждаше по-добре от Калан. Не че беше толкова важно, но му показваше, че нещо става.
Беше започнал третият стадий на отравянето.
За щастие, последната доза беше наблизо.
— Тук е, в задната уличка — прошепна Оуен.
Ричард се огледа нагоре и надолу по улицата. Нищо не помръдваше. Целият Глогинград спеше. Щеше му се и той да поспи. Толкова беше изтощен и замаян, че едва успяваше да поставя единия си крак пред другия. Налагаше се да диша на пресекулки, за да не се закашля. Кашлицата бе най-болезнена от всичко. Поне не храчеше кръв.
Ако в този момент се задавеше, щеше да е фатално. Затова преглътна и се опита да потисне пристъпа. И най-малкият шум можеше да вдигне войниците в тревога.
Оуен тръгна надолу по задната уличка, а Ричард, Калан, Кара, Дженсън, Том, Ансон и още неколцина от хората им го последваха в колона по един. Не бяха видели никаква светлина в прозорците, покрай които минаваха. Сега вървяха плътно прилепени към задните стени, където нямаше прозорци. Тук-там по някои от стените имаше врати.
Оуен сви в тясното пространство между две сгради и тръгна по каменна пътечка, не много по-широка от раменете на Ричард.
— Само от тук ли се влиза? — попита той, като дръпна Оуен за ръката.
— Не. Виждаш ли ей там? Пътеката извежда до предната улица, а освен това вътре в сградата има и друга врата.
Ричард кимна, доволен, че има и резервни изходи. Слязоха по тъмна стълбичка, която ги отведе в приземно помещение. След известни трудности с кремъка и огнивото Том запали свещ.
Ричард огледа тясната празна стая без прозорци.
— Къде сме?
— В подземието на един от дворците ни — отговори Оуен.
— И с каква цел? — попита намръщено Ричард.
Стъписаният Оуен стрелна с очи Калан.
Забелязала погледа му, тя дръпна Ричард да седне, опрял гръб в стената. С уморени от пътя крачета, Бети се мушна напред и легна до Ричард, доволна от почивката. Дженсън клекна до нея. Кара дойде и застана от другата страна на Ричард.
Калан коленичи пред него и се отпусна назад на пети.
— Аз помолих Оуен да ни доведе тук, Ричард — казах му да избере място, където ще сме в безопасност. Няма как всички заедно да отидем да вземем противоотровата.
— Сигурно, права си. Ще отидем двамата с Оуен, а вие ще останете да ни чакате тук, където никой няма да ви забележи.
Той се надигна, но Калан го бутна обратно.
— Ти трябва да останеш тук, Ричард. Няма да се справиш. Вие ти се свят. Трябва да пестиш силите си.
Той се вгледа в зелените и очи — погледнеше ли го Калан с тези свои пленителни очи, всичко друго отиваше на заден план. Де да можеха да се уединят в някое тихо кътче, като къщата, която той построи за нея високо в планината, за да може тя спокойно да се възстанови след инцидента… след като, пребита почти до смърт от онези зверове, загуби нероденото им дете.
Тя беше перлата на живота му. За него тя беше всичко. Бе готов на всичко, за да бъде Калан в безопасност.
— Чувствам се достатъчно силен — каза Ричард. — Нищо ми няма.
— Ако се разкашляш в сградата с войниците, ще те хванат и изобщо няма да излезеш от там — камо ли да откриеш противоотровата. Покрай тебе ще пострада и Оуен. Никой не знае колко войници има вътре. Какво ще стане с нас, ако те заловят? Какво ще стане, ако…? — въпросът и увисна във въздуха. Отметна един непослушен кичур коса зад ухото си. — Виж, Ричард, Оуен вече е прониквал там веднъж. Пак ще отиде.