Ричард видя отчаянието в очите и. Ужасяваше я мисълта, че може да го загуби. Той се ненавиждаше, задето я плашеше.
— Тя е права, Господарю Рал — увери го Оуен. — Ще взема противоотровата и ще ти я донеса.
— А докато го чакаме, ще си починеш — добави Калан. — Най-доброто, което би могъл да сториш, докато чакаш противоотровата, е да поспиш.
Ричард не отричаше, че е много уморен. Но все пак не му се щеше да остави точно тази задача в чужди ръце.
— Защо Том да не отиде с него — предложи Кара.
Ричард се вгледа в сините очи на Кара. После вдигна поглед към Калан. Разбра, че няма шанс в този спор.
— Близо ли е? — попита той Оуен.
— Не съвсем. Тук сме съвсем в покрайнините на града. Избрах място, където вероятността да срещнем войници е минимална. Противоотровата е на близо час път оттук. Не исках да навлизаме в самия център на града, в случай че се наложи да се изтегляме, но в същото време гледах да сме достатъчно близо, за да не чакаш прекалено дълго за противоотровата.
— Добре — кимна Ричард. — Ще останем тук, докато двамата с Том се върнете.
Калан сновеше напред-назад в малкото влажно подземие, останалите бяха насядали, облегнати на стената, и чакаха мълчаливо. Това напрежение я съсипваше. Все едно чакаше изпълнението на смъртна присъда.
Бяха толкова близо, а и се струваше, че са непосилно далеч. Очакването продължи толкова дълго, че малкото оставащо време изглеждаше като безкрайна вечност. Калан си каза, че трябва да се успокои. Скоро Ричард ще получи лекарството. И ще се оправи. Ще неутрализира отровата.
Ами ако отварата не подейства? Ако се окаже, че е минало твърде много време и е късно за каквото и да било? Не, билкарят, приготвил отровата и противоотровата за нея, беше казал на Оуен, че последната доза със сигурност ще оправи Ричард. Хора с техните убеждения не биха си позволили да допуснат грешка и да не гарантират, че действието на отровата е обратимо. Не биха използвали вещество, за което знаят, че излага на риск човешки живот.
Но ако все пак сгрешат?
Калан разкърши рамене, като продължаваше да крачи напред-назад, и си каза, че е крайно време да спре да си съчинява разни неща. Имаха си достатъчно реални грижи, за да дава воля на въображението си. Щяха да получат противоотровата, а после да се заемат с проблема с дарбата на Ричард. След това щяха да насочат усилията си към по-значими неща като Джаганг и неговата армия.
Калан хвърли поглед към Ричард и видя, че спи дълбоко. Реши да излезе да чака Оуен и Том навън. Прошепна къде отива на Кара, която се бе облегнала на стената до Ричард. Морещицата кимна и остана на мястото си, за да бди над съня му. Като видя, че Калан се запътва към вратата, Дженсън тихо я последва навън. Бети спеше до Ричард, така че приятелката и я остави на мира.
Лунната нощ навън бе захладняла. Калан си каза, че би трябвало да и се спи, но се чувстваше съвсем будна.
Тръгна по каменистата пътечка между сградите към задната уличка.
— Оуен скоро ще се върне — увери я Дженсън. — Опитай се да не се притесняваш. Скоро всичко ще се нареди.
Калан се вгледа в тъмнината.
— Дори и да намерим противоотровата, остава проблемът с дарбата му. Зед е прекалено далеч. Ще трябва веднага да тръгнем към Ничи. Тя е единственият човек в горе-долу разумен периметър, който евентуално би имал някаква представа как да му помогне.
— Мислиш ли, че проблемът с дарбата му се влошава? Тревожеше я болката, която толкова често съзираше в очите му. Но имаше и още нещо.
— Последните два пъти, когато Ричард използва меча си, видях, че и магията на меча не действа. Проблемът с дарбата му е много по-сериозен, отколкото си признава той.
Дженсън прехапа долната си устна и погледна Калан, която не можеше да стои на едно място.
— Тази вечер Ричард ще изпие противоотровата — каза накрая тихо, но твърдо. — Скоро ще пътуваме към Ничи.
На Калан и се стори, че дочу неясен шум в далечината и се обърна. Сякаш изскърца стъпка. В дъното на уличката изникнаха два силуета. Единият бе доста по-висок от другия и Калан бе готова да се обзаложи, че са Том и Оуен. Аха да хукне да ги посрещне, но се сети, че може да има заложен смъртоносен капан, и дръпна Дженсън зад ъгъла на сградата, в най-дълбоката сянка. Не можеха да си позволят да действат лекомислено.
Когато двете фигури стигнаха до тясната пътечка и свиха по нея, Калан изскочи отпреде им, готова да използва силата си, ако се наложи.
— Ние сме, Майко Изповедник — Том и Оуен — прошепна Том.
Дженсън въздъхна с облекчение.
— Толкова се радваме, че се върнахте.
Оуен огледа улицата в двете посоки. Докато той се обръщаше, Капан забеляза на лунната светлина, че по лицето му се стичат сълзи.