Дженсън запримига насреща и в почуда.
— Искаш да го докоснеш със силата си. Това възнамеряваш, нали? Мислиш си, че като си близо до него, ще ти се удаде възможност да го докоснеш с Изповедническата си сила?
— Само да го доближа, свършено е с него.
— Ричард никога няма да се съгласи — каза Дженсън.
— Изобщо няма да го питам. Решението си е мое.
Том пристъпи пред нея и и препречи пътя.
— Заклех се, че ще защитавам Господаря Рал, Майко Изповедник, и разбирам желанието ти да рискуваш живота си за него. Но тук става въпрос за друго. Опитваш се да спасиш живота му, но на каква цена? Прекалено висока. Не можеш да го направиш.
Оуен също застана пред нея.
— Съгласен съм с Том. Господарят Рал направо ще побеснее, ако направите такава размяна.
— Ще ни убие всичките — кимна Дженсън в подкрепа на думите му. — Ще ни откъсне главите, задето сме те пуснали.
Калан се усмихна на разгорещените им слова. Погали Дженсън по бузата.
— Помниш ли какво ти казах при първата ни среща — че понякога човек няма избор, а просто трябва да действа?
Дженсън кимна и отново се просълзи.
— Моментът е точно такъв. Състоянието на Ричард се влошава с всеки изминал ден. Той си отива. Ако не получи противоотровата, е изгубен и скоро ще умре. Така стоят нещата. Как да изпуснем такава възможност? Това е последният ни шанс. В противен случай никога повече няма да можем да му помогнем. Това ще бъде краят. Не искам да живея без него. Не искам другите да живеят без него. Ако го направя, Ричард ще живее. Има ли го него, ще ме има и мен. Мога да използвам силата си срещу Николас или пък вие с Ричард да намерите начин да ме спасите. Но ако Ричард умре, умират и всичките ни надежди.
— Но, Майко Изповедник — изхлипа Дженсън, — ако го направиш, ще те изгубим…
Калан ги огледа един по един с нарастващ гняв.
— Ако някой от вас има по-добра идея, да я чуем. Ако не — не ми пречете да използвам последната си възможност, преди да е станало твърде късно.
Нямаше какво да и кажат. Никой освен Калан не предлагаше работещ план за действие. Другите просто споделяха желанията си. А желанията нямаше да спасят Ричард.
Калан продължи пътя си и ускори крачка, за да стигне навреме.
Петдесет и седма глава
КАЛАН СЕ СПРЯ в притихналия мрак недалеч от моста. В далечния му край различи силуета на едър мъж — поне така предположи. Беше сам. Лицето му се губеше в сенките, тя не можеше да види как изглежда. Огледа отсрещния бряг на реката, където на лунната светлина се различаваха очертанията на дървета и сгради, за да види дали няма скрити войници или други хора.
— Моля те, Калан — проплака Дженсън и се вкопчи в ръката и.
Калан бе странно спокойна. Пред нея не стояха други възможности, така че не я разяждаха съмнения — това бе единственото, което можеше да направи. Дали Ричард да живее или да умре. Въпросът се свеждаше до това. Много ясно какъв отговор ще избере тя.
Беше взела решението си без колебания и затова се чувстваше уверена и спокойна. Сега трябваше само да се съсредоточи върху предстоящите си действия.
Реката, която пресичаше града, беше по-голяма, отколкото бе очаквала. В този участък и двата и бряга бяха стръмни, по няколко метра високи, укрепени с каменни блокове. Самият мост, достатъчно широк, за да се разминат две товарни каруци, се поддържаше от две арки и имаше перила, украсени с най-обикновени каменни топки. Водите долу течеха мътни и бързи. Не беше река, в която човек да влезе да поплува.
Калан се приближи към моста и спря в края. Човекът отсреща я наблюдаваше.
— В теб ли е противоотровата? — извика му тя.
Онзи вдигна високо над главата си нещо, което приличаше на малко шишенце. После свали ръката си и посочи моста — явно искаше тя да мине по него.
— Майко Изповедник! — проплака умолително Оуен. — Няма ли да размислите?
Тя се взря в насълзените му очи.
— Какво да размисля? Дали да спася Ричард, или да оставя отровата да го довърши? Дали да се опитам да убия Николас, за да имаме шанс за победа и твоят народ да си върне свободата? Как ще живея после, ако отровата убие Ричард, а аз знам, че съм имала възможност да направя нещо, за да го спася, и не съм го направила? Че съм имала възможност да стигна достатъчно близо до Николас, за да го унищожа, а не съм опитала? Нима ще мога някога да си простя, ако не направя нищо? Водим тази война срещу хора като него, които сеят смърт и желаят да ни погубят само защото не понасят мисълта, че живеем, както желаем, че сме доволни и щастливи. Тези хора мразят живота и се кланят на смъртта. Искат и ние да станем такива, да водим същото жалко съществуване като тях. В качеството си на Майка Изповедник аз повелих отмъщение без пощада за Императорския орден. Да се отклоним от пътя си е самоубийство. Няма какво да размислям.