— Ами противоотровата? Какво стана с противоотровата? Изпратих я по Оуен. Не я ли получи?
Ричард поклати глава и отново се задави от раздиращата го дълбоко вътре болка. Накрая възстанови дишането си.
— Виж, това вече е проблем. Не беше противоотровата. Най-обикновена вода с малко канела.
Калан пребледня.
— Но… — погледна към Тялото на Николас и към главата му, изтърколена по очи в края на дълга кървава следа по пода.
— Но щом като Николас е мъртъв, как ще намерим противоотровата, Ричард?
— Няма никаква противоотрова. Николас желаеше смъртта ми. Сигурно е унищожил противоотровата отдавна. Дал ти е някакво шишенце, за да те подмами.
На мястото на радостта по лицето и се изписа ужас.
— Но без противоотровата…
Шестдесет и четвърта глава
— СЕГА НЯМА ВРЕМЕ да се тревожим за отровата — каза Ричард, докато и помагаше да се изправи.
Няма време ли? Тя забеляза как Ричард се олюля, докато се придвижваше през стаята, и потърси опора в перваза.
Застанал пред малкото прозорче на външната стена на укреплението, той нададе острия, кристално чист крясък на обикновеното горско калугерче — звук, който Кара си мислеше, че е характерен за тайнствения късоопашат горски ястреб.
— Аз се преметнах през стената с помощта на дървен прът обясни той. — Кара идва насам.
Калан понечи да се приближи към него, но тялото и сякаш отказваше да и се подчинява. Вдървените и крака направиха няколко колебливи крачки напред. Би предпочела да падне по лице на пода и да лази на колене и длани. Все едно беше влязла в чужда кожа. Сякаш беше забравила да диша сама, да гледа със собствените си очи, да чува със собствените си уши. Допирът на дрехите до тялото и беше необичаен и натрапчив.
Ричард и подаде ръка за опора. Тя си помисли, че колкото и да беше схваната, все пак стои по-стабилно на краката си от него.
— Ще се наложи да си проправяме път навън с бой, но очаквам помощ. Ще получиш първия меч, до който успеем да се доберем — обеща и той.
Духна пламъка на единствената свещ, поставена върху малка лавица.
— Още не съм свикнала… да бъда пак в себе си, Ричард. Не мисля, че съм готова да изляза оттук. Едва вървя.
— Нямаме голям избор. Трябва да се махаме оттук. Ще си припомняш в движение. Аз ще ти помагам.
— Та ти самият едва се движиш.
На пръта, който Ричард бе подпрял вместо стълба, се появи Кара, наведе се напред през перваза и се запромушва през тясното прозорче.
Още не бе влязла изцяло, когато зяпна в доволна изненада:
— Майко Изповедник! Господарят Рал е успял.
— Няма нужда да си чак толкова изненадана — подкачи я Ричард, докато и помагаше да се изсули вътре.
Кара хвърли само бегъл поглед към проснатото на земята безжизнено тяло, преди Калан да я поеме в обятията си.
— Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам — възкликна Кара.
— А ти не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам със собствените си очи.
— Жалко, че се пожертва за нищо — прошепна Кара.
— Ще намерим друг начин — увери я Калан.
Ричард бавно открехна вратата и надзърна навън. Затвори и се обърна.
— Чисто е. В стаите от лявата страна и около балкона държат пленничките. Стълбите вдясно са най-прекият път към първия етаж. Част от стаите долу са за командния състав, останалото са спални помещения за войниците.
— Аз съм готова — кимна Кара.
— За какво? — Калан погледна първо единия, после другия.
Ричард я хвана за лакътя.
— Ще трябва да ми помагаш, защото не виждам.
— Не виждаш ли? Нима отровата напредва толкова бързо?
— Чуй ме сега. Ще минем вляво през балкона и ще отворим вратите. Постарайте се жените да не вдигат много врява. Ще ги изведем оттук.
Всичко това доста обърка Калан — та докато се рееше с Николас, ги чу да кроят съвсем различни планове. Просто трябваше да се остави на Ричард и Кара да я водят.
Дървеният балкон отвън не беше осветен. Луната се спотайваше зад черния силует на планините. През цялото време, докато беше в плен на Николас, Калан беше виждала размазано, все едно гледа през гофрирано стъкло. Бляскавият звезден небосвод и се видя по-красив от всякога. На звездната светлина Калан различи няколко обикновени дървени бараки, наредени покрай външната стена на укреплението.
Ричард и Кара тръгнаха през балкона, като отваряха вратите наред. При отварянето на всяка следваща врата Кара бързо се вмъкваше в стаята. Някои от жените наизлязоха по нощници, други трескаво се втурнаха да се обличат. Някъде се разплакаха бебета.