Това също сякаш се бе случило преди цяла вечност. Днес Ричард, внукът на онзи Рал, беше Господарят Рал на Д’Хара и бе успял да обедини по-голямата част от Средната земя под управлението на Д’Харанската империя. Зед поклати глава — все още не можеше да повярва на чудото, сътворено от Ричард. Благодарение на внука си днес той, Зед, бе поданик на Д’Харанската империя. Какво чудо невиждано!
Преди да е прехвърлил моста, магьосникът хвърли бърз поглед в бездната. Вниманието му бе привлечено от движение. Стиснал с кокалестите си пръсти каменния парапет, той се надвеси да огледа по-добре. Долу в ниското, но над диплите мъгла, забеляза две едри птици, черни като безлунна нощ, да се реят в каньона между планините. Зед никога не бе виждал подобни птици. Не знаеше какво да мисли.
Щом се обърна към Кулата, му се стори, че мярна още три да летят заедно високо в небето. Реши, че сигурно са гарвани. Гарваните са едри птици. Сигурно не е преценил добре разстоянието и са му се сторили по-големи — най-вероятно от глад. Убеден, че са гарвани, се опита да измери по-точно разстоянието до тях, ала те вече бяха отлетели. Погледна през моста, но и другите две птици бяха изчезнали.
Щом мина под железния портик, усети познатата топла прегръдка на магията на Кулата и го обзе странно чувство на самота. Толкова му липсваше Ерилин, отдавна починалата му жена, а също и дъщеря му, майката на Ричард, и тя покойница от доста време, и, о, добри духове, толкова му липсваше Ричард. Усмихна се при мисълта, че сега Ричард на свой ред е със съпругата си. Все още му бе трудно да повярва, че малкото му момче е станало мъж. Годините, в които се бе занимавал с отглеждането на внука си, бяха прекрасни. Наистина чудесен период от живота му — живееха в Западната земя, далеч от Средната земя, далеч от всяка магия и отговорност, само двамата с неизчерпаемо любопитния малчуган, сред един цял свят от чудеса, които да изследва и да му показва. Наистина прекрасно време.
Щом влезе в Кулата, от двете страни на коридора покорно светнаха лампи, разпознали безотказно появяването на Първия магьосник Зедикус Зу’л Зорандер, който се отправи през просторни зали и фоайета към вътрешността на огромната, издълбана в планината крепост. Докато преминаваше през мрежите, които лично бе поставил, изпробваше здравината им, за да се убеди, че са недокоснати. Въздъхна с облекчение. Не че очакваше някой да прояви глупостта да проникне в Кулата, но все пак нали светът е, пълен с глупаци. Не изгаряше от желание да опаше мястото със смъртоносни мрежи, в допълнение на традиционните щитове, които от векове пазеха вътрешността на Кулата, но не можеше да си позволи да прояви небрежност.
На минаване покрай една дълга маса край стената на просторна актова зала Зед, както му бе останал навик от момче, прокара пръст по гладкия улей, издълбан в ръба на пъстрия шоколадено кафяв мраморен плот. Сепна се и смръщил чело, установи, че в едно от чекмеджетата на масата има нещо, което ще му е много потребно: кълбо черен шнур, оставено там преди много години и служило за връзване на панделки и друга украса върху скобите за лампите по време на фестивала на жътвата.
Не се изненада, когато наистина откри търсеното кълбо на предполагаемото място. Грабна го и го пусна в един от джобовете си, отдавна опразнен от къпините в него. От стойката за лампа над масата взе една пръчка с шест камбанки по нея. Пръчката, една от стотиците, ако не и хиляди, разпръснати из вътрешността на Кулата, някога бе използвана за викане на прислугата. Той въздъхна мислено. Бяха минали десетилетия, откакто в Кулата за последно бяха живели слуги със семействата си. Спомняше си как децата им се гонеха и играеха из коридорите на Кулата. Спомняше си смеховете и детската глъч, които отекваха навсякъде и изпълваха огромните помещения с живот.
Зед си каза, че сигурно някой ден тук отново ще играят и ще се смеят деца. Децата на Ричард и Калан. Широката усмивка изтласка бузите му далеч встрани.
В камъка бяха оставени дупки и прозорци, които пускаха светлината така, че да озарява достатъчно помещения, но имаше и кътчета, където бе по-мрачно. Зед намери едно такова по-слабо осветено място. Опъна парче черен шнур през прага, като го завърза за пантите от двете страни, после закачи звънчето за шнура. Докато проникваше все по-надълбоко в Кулата, от време на време се спираше и повтаряше същата операция на места, където шнурът бе трудно забележим. Наложи се пътьом да вземе още няколко от пръчиците за прислугата, за да си набави звънчета.
Макар че навсякъде имаше магически щитове, не се знаеше какви умения притежаваха някои от Сестрите на мрака. Те биха търсили магия, не звънчета. Няма лошо да е по-предпазлив.