— Господарю Рал — почтително започна мъжът, щом влезе в пределите на бивака. Сведе глава колебливо, явно не бе сигурен дали е удачно да се поклони. — За мен е чест да те видя отново.
Бе с две-три години по-млад от Ричард, с къдрава черна коса, която галеше широките му рамене, облечени в еленова кожа. В колана му бе втъкнат дълъг нож, но не носеше меч. Ушите му стърчаха от двете страни на главата му, сякаш се напрягаше да чуе и най-слабия звук. Ричард си помисли, че като малък този човек вероятно е изтърпял доста подигравки по отношение на ушите си, но сега, вече мъж, те му придаваха достолепен и сериозен вид. Какъвто беше здравеняк, едва ли вече позволяваше някой да се майтапи с него.
— Съжалявам…, но май не се сещам…
— О, ама разбира се, Господарю Рал, ясно е, че не би ме запомнил. Аз просто…
— Сабар. — Името изведнъж изникна в главата му. — Сабар. Ти кладеше пещите в леярната на Приска в Алтур Танг.
— Точно така — засия Сабар. — Не мога да повярвам, че ме помниш.
Сабар бе от онези мъже в леярната, които си запазиха работата благодарение на материалите, които Ричард осигури на Приска в момент, когато никой не можеше да доставя нищо. Сабар беше разбрал колко усилия полага Приска, за да продължи леярната му да функционира въпреки наглите, безкрайни, противоречиви заповеди на Ордена. Сабар беше присъствал на откриването на статуята, изваяна от Ричард; бе я видял, преди да бъде унищожена. Беше станал свидетел на избухването на революцията в Алтур’Ранг и се бе борил рамо до рамо с Виктор, Приска и всички останали, които нямаха намерение да пропуснат своя шанс. Сабар се бе борил за собствената си свобода, както и за свободата на приятелите си, на града си.
През онзи ден всичко се промени.
Въпреки че този човек, подобно на мнозина други, бе поданик на Императорския орден, следователно — враг, той искаше да живее живота си свободно, при справедливи закони, а не под диктата на деспоти, унищожаващи всяка надежда за самоусъвършенстване, под смазващия товар на жестоката илюзия за великото добруване.
В следващия миг Ричард забеляза, че всички го гледат с напрегнато очакване — явно решили, че има проблем.
Ричард се усмихна на Кара.
— Спокойно, познавам го.
— И той така твърдеше — отвърна Кара. Постави ръка на рамото на Сабар и го натисна надолу. — Сядай.
— Да, сядай — повтори Ричард, доволен да види, че Морещицата приема нещата относително спокойно. — Разказвай — какво те води насам.
— Изпраща ме Ничи.
Ричард скочи внезапно, Калан веднага застана до него.
— Ничи ли? Ние отиваме да се срещнем с нея.
Сабар кимна и понечи да се надигне, явно не беше сигурен дали не трябва да стане, след като Ричард и Калан са прави. Кара изобщо не беше сядала; тя стоеше зад Сабар като палач зад жертвата си. Кара също беше свидетел на избухването на революцията в Алтур’Ранг и може би си спомняше Сабар, но това нямаше значение. Щом опреше до сигурността на Ричард и Калан, тя нямаше доверие на никого.
Ричард му направи знак да остане седнал.
— Къде е тя? — попита, след като двамата с Калан се върнаха по местата си. — Скоро ли ще дойде?
— Заръча да ти предам, че те е чакала колкото и е било възможно, но са се появили спешни обстоятелства и се налага да върви.
Ричард въздъхна разочаровано.
— И при нас не всичко тръгна по мед и масло. — Калан бе заловена и отведена при Колоните на Сътворението като примамка за залавянето на Ричард. Вместо да му разказва всичко това, Ричард мина направо на въпроса: — Искахме да се отправим директно към Ничи, но се появиха някои пречки. Нямаше как да ги избегнем.
Сабар кимна.
— Притесних се, когато тя дойде и каза, че не си се появил на мястото на срещата, но тя ни увери, че сигурно е изникнало нещо спешно и затова не си дошъл.
Виктор Каскела също доста се разтревожи. Той се надяваше да се върнеш при Ничи. Каза, че имало още градове — с които двамата с Приска поддържат търговски взаимоотношения, — където бунтът щял да избухне всеки миг. Хората там били чули за Алтур’Ранг, за свалянето на Ордена, за подобреното положение на хората. Виктор каза, че познава свободни хора из тези места, борещи се да оцелеят под игото на Ордена, също като нас преди; тези хора жадували за свобода. И имали нужда от помощта на Виктор.
Някои от братята в Братството на Ордена, които избягаха от Алтур’Ранг, заминаха именно натам, за да предотвратят избухването на бунтове. Жестокостта им в наказанията срещу заподозрените в неподчинение доведе до отнемането на живота на мнозина — както на невинни граждани, така и на активисти, верни на каузата за стъпкване на Императорския орден.