Бе твърде късно; писмото, от което двамата с Ричард бяха прочели едва част, пламна и само за броени мигове се превърна в пепел и се завихри във въздуха под тътена на пламъците.
Калан прикри с ръка устата и носа си, усети как и се повдига от вонята на опърлена коса и плът и отскочи назад, далеч от огнените пламъци. Струваше и се, че битката продължава с часове, навсякъде се валяха трупове, но от мрака продължаваха да изникват нови и нови нападатели.
Щом се отдалечи от пламъците и се освести от неуспешната акция за спасяване на писмото, Калан възобнови опитите си да се добере до каруцата и до меча си. На пътя и се изпречи огромен като канара мъжага. При вида на невъоръжената жена на лицето му грейна широка усмивка.
Зад гърба на ухиления бабанка Калан мярна Ричард. Погледите им се срещнаха. Той размахваше меча си с неистова сила, решен да потуши вражеската атака, преди някой от другарите му да е пострадал.
Но не можеше да бъде навсякъде.
Не бе достатъчно близо, за да стигне до нея навреме. Въпреки това не се поколеба да опита. Калан бе сигурна че няма да успее. Бе твърде далеч. Усилията му се оказаха напразни.
Потънала в очите на мъжа, когото обичаше повече от самия живот, тя видя първичната му ярост; знаеше, че Ричард не може да прочете нищо по лицето и — това бе лице на Изповедник, както я бе учила майка и. В следващия миг врагът застана помежду им и прекъсна визуалния контакт.
Калан се съсредоточи върху нападателя. Той вървеше към нея с вдигнати ръце — мечка, подгонила жертвата си. Беше стиснал зъби в няма решителност. Лицето му се изкриви в страховита гримаса, цялото му същество се напрегна от усилието да докопа набелязаната жертва.
Тя знаеше, че врагът е твърде близо и няма време за губене.
Този наглец веднъж бе спасил кожата. Беше успял да надхитри Сабар и Дженсън. Бе заобиколил Ричард и бе избегнал Агиела на Кара, докато тя се занимаваше с друг нападател. Не се беше спуснал в безумна необмислена атака като другарите си; действаше по план и изчакваше най-подходящия момент.
Този човек знаеше, че е много близо до успеха.
Оставаше му само една последна крачка и усилията му щяха да бъдат възнаградени.
Калан чу вика на Ричард, докато погледът и не се откъсваше от блесналите от ярост очи на нападателя.
Онзи се втурна в атака с боен вик. Краката му се отлепиха от земята и той полетя към Калан. Злокобната му усмивка издаваше увереността му.
През полуотворената му уста проблеснаха кучешките му зъби. Всичките му зъби бяха жълтеникави, с изключение на един горен, който тъмнееше, а върху матовата му повърхност ясно се открояваше белег — сякаш се бе одраскал с ножа си, ядейки парче жилаво месо. Небръснатата брада на исполина изглеждаше като четина. Лявото му око бе леко притворено. Връхчето на дясното му ухо липсваше, изрязано във формата на буквата V. По същия начин някои фермери белязваха добитъка си.
В тъмните му очи отскочи нейното отражение, дясната му ръка се вдигна във въздуха.
Калан се запита дали този човек има жена, дали някой мисли за него, тъгува по него, страда от липсата му. Дали има деца и ако има, на какво би научил децата си човек като него. За миг през главата и премина ужасът, че това нечистоплътно чудовище може да се окаже отгоре и, четината му да одраска бузата и, напуканите му устни да се впият в нейните, жълтите му зъби да обходят шията и, цялото му същество да се отдаде на ниските му страсти.
Времето течеше.
Тя вдигна ръка. Мъжът се стовари отгоре и. Дланта и се спря в гърдите му и усети грубото сукно на тъмнокафявата му риза.
Разполагаше с частица от секундата, преди туловището му да я затисне върху голата земя. Ричард не бе успял да направи и крачка напред.
Исполинът сякаш застина във въздуха.
Времето и принадлежеше.
Той и принадлежеше.
Суетнята на битката, виковете, писъците, крясъците; вонята на пот и кръв; блясъкът на стомана, сблъсъкът на тела; ругатните и ревът; страхът, ужасът, спиращото дъха страхопочитание… яростта… вече не съществуваха за нея. Тя бе попаднала в тишината на своя собствен свят.
Могъщата и сила — макар Калан да бе родена с нея и да я усещаше дълбоко в ядрото на съществото си — в много отношения и се струваше неразбираема, невъобразима, далечна. Знаеше, че ще я усеща по този начин, докато не я освободи, след което за пореден път ще се слее с невъобразимо могъща сила, която можеше да се разбере само ако бъде изпитана. Макар да я бе освобождавала безброй пъти и да бе напълно готова за нея, изключителната и жар и буйност винаги я бяха удивлявали.