Готова за мощния поток на силата си, тя измери с хладен поглед противника си.
Докато той летеше към нея, решен да я повали, времето бе на негова страна.
Сега то и принадлежеше изцяло.
Тя усети тъканта на грубата му риза, косматите му гърди под плата.
Изненадата от неочакваната атака, цялата агресия на грубия акт вече ги нямаше. Сега съществуваха само нападателят и Калан, завинаги свързани чрез онова, което предстоеше да се случи. Решавайки да ги нападне, този мъж бе избрал съзнателно съдбата си. Убедеността и в онова, което трябваше да стори, отряза пътя на всички емоции и тя не усещаше нищо — нито радост, нито дори облекчение; нито омраза, нито дори ненавист; нито състрадание, нито дори мъка.
Калан изчисти съществото си от тези чувства, за да освободи място за мощния поток на силата — да и даде тласък.
Онзи нямаше шанс.
Принадлежеше и изцяло.
Убеден, че само след миг ще се превърне в тържествуващия похитител на беззащитната жена, че плячката ще бъде само и единствено негова, мъжът сияеше, обзет от опияняваща, неземна радост.
Калан освободи силата си.
Отключена от нямата и решителност, потисканата и досега вродена сила се трансформира в могъщ поток, готов да промие самата същност на чуждото съзнание.
В тъмните очи на нападателя проблесна искрица на съмнение, че е започнал необратим процес, който той няма как да осмисли. В следващия миг той осъзна, че животът му, такъв, какъвто го е познавал до момента, е свършил. Всичко, за което бе копнял и лелеял, за което бе работил и се бе надявал, бе се молил и бе имал, обичал и мразил… беше свършено.
В очите и нямаше и капка милост и това повече от всичко друго го изпълни с неконтролируем ужас.
Във въздуха отекна гръмотевица без гръм.
В този миг магията и бе едновременно чиста, красива и изискана, но и ужасяваща.
Онази частица от времето, с която разполагаше Калан, преди мъжът да се хвърли отгоре и, още не бе започнала.
По очите му позна, че той няма време дори за една светкавична мисъл. Дори усещанията му бяха изпреварени от вълната мощна магия, която раздра съзнанието му и унищожи завинаги човека, който някога бе представлявал.
Силата и достигна жертвата и разтърси въздуха.
Звездите потрепериха.
По земята се разхвърчаха искри от огъня, подгонени от могъщия обръч на силата и потушени в облак прах. Ударната вълна разлюля дърветата, посипа се дъжд от иг-лички и листа.
Той и принадлежеше.
Летящото му туловище я закачи, но тя успя да отскочи навреме и не пострада сериозно. Здравенякът профуча покрай нея и се заби в земята по лице.
Без да се поколебае нито за миг, той се изправи и застана на колене. Вдигна ръце в умоляващ жест. Очите му плувнаха в сълзи. Устата му, която само миг по-рано бе изкривена в извратено очакване, сега изразяваше неподправена болка.
— Моля ви, Господарке — изхленчи той, — заповядайте ми нещо!
За пръв път в новия му живот Калан го удостои с емоция — с презрение.
Петнадесета глава
НАД ИНАЧЕ ПРИТИХНАЛИЯ БИВАК СЕ ИЗВИСИ нещастното, уплашено блеене на Бети. По земята се валяха трупове. Атаката като че бе приключила. Ричард, без да губи нито секунда, си запроправя път през касапницата, за да се добере до Калан. Дженсън стоеше неподвижно край огъня, Кара оглеждаше телата за някакъв признак на живот.
Калан остави мъжа, когото току-що бе докоснала със силата си, коленичил в прахта, и се отправи към Дженсън. Ричард я пресрещна и с облекчение плъзна ръка около кръста и.
— Добре ли си?
Тя кимна и с бърз поглед прецени ситуацията в бивака, следейки за нови нападатели; наоколо имаше само трупове.
— А ти как си? — попита го.
Ричард явно не чу въпроса и. Ръката му се отдръпна.
— Добри духове! — изпъшка той и се спусна към едно от телата.
Сабар.
Застанала недалеч, цяла разтреперана от ужас, Дженсън все още стискаше ножа си като за самоотбрана; очите и бяха широко ококорени. Калан я прегърна и зашепна, че всичко е свършило, че всичко е наред.
Дженсън се вкопчи в нея.
— Сабар… той искаше да ме… защити…
— Знам, няма нищо — продължи да я успокоява Калан. Забеляза, че Ричард не бърза да сложи Сабар да легне по гръб. Ръката на младежа падна тежко покрай тялото му. Сърцето на Калан замря.
Том влетя в лагера, като едва дишаше. Целият бе омазан в кървава пот. Дженсън изпищя и се хвърли в обятията му. Той я гушна и притисна главата и до рамото си, като в същото време се мъчеше да си поеме дъх.
Бети надаваше тревожни вопли изпод каруцата; напусна скривалището си едва след настоятелните окуражителни подканвания на Дженсън. Скимтящата козичка най-сетне се престраши и се стрелна светкавично към стопанката си, за да се зарови в полите и. Том не изпускаше от очи близките сенки.