Зед остана заслушан и неподвижен още известно време, но тишината бе необезпокоявана. Ако изобщо бе чул нещо, сигурно е било от самата Кула или просто някое животно е приближило до такъв щит и е изпищяло, или пък вятърът е изсвирил в някоя от стотиците цепнатини. Каквото и да бе, вече бе притихнало. Дървената лъжица с яхния най-сетне пристигна по местоназначение.
— М-м-м… — възкликна Зед, без да има на кого. — Вкусно!
За свое огромно разочарование, при първото опитване гозбата се бе оказала още сурова. Вместо да ускори процеса с някаква магийка и евентуално да ядоса Ейди, задето се е набъркал в готвенето и, Зед се бе опънал на кушетката да попрочете нещо.
Четенето нямаше край. Книгите биха могли да им предоставят безценна информация, която да се окаже полезна по начин, който не биха могли да предвидят. От време на време, докато четеше, проверяваше как се развива положението с гозбата, но по собствена преценка бе доста търпелив.
Сега я опита и най-сетне му се стори готова. Парченцата шунка бяха толкова крехки, че направо се топяха, щом езикът ги допреше до небцето. Гърнето бълбукаше апетитно и ухаеше неустоимо на лук и масълце, морковчета и ряпа, малко чесънче и ароматен букет от подправки, всичко това гарнирано обилно с парченца шунка, по краищата на които проблясваше хрупкава мазнинка.
За свое огромно разочарование, Зед отбеляза, че Ейди не е направила сухари, а такава манджа вървеше най-добре със сухар. Непременно трябваше да има сухар. Зед реши, че една паница от ястието ще залъже глада му, докато Ейди се върне и препече малко сухари. Задължително трябваше да има сухари. Как без сухари.
Нямаше представа къде се е запиляла Ейди. Той бе прекарал почти целия ден в града, та предположи, че тя се е захласнала в някоя от библиотеките, за да преравя книгите в търсене на нещо, което би им било от полза. Тя му помагаше много в намирането на полезни книги от библиотеките. Ейди беше от Никобарезе и търсеше книги на родния си език. Книги имаше навсякъде из Кулата, така че по никакъв начин не можеше да се предположи къде е отишла.
Освен това имаше огромни складове, чиито етажерки бяха претъпкани с кости. В други стаи имаше редици високи шкафове, всеки от които със стотици чекмеджета. Там Зед бе виждал скелети на същества, каквито не бе срещал в живота. Ейди разбираше от кости. По-голямата част от живота си тя бе прекарала в уединение край някогашната граница. Хората, които живееха в околността, се страхуваха от нея. Наричаха я царицата на костите, понеже събираше кости. Цялата и къща беше в кости. Някои от тях я предпазваха от съществата, които излизаха от границата.
Зед въздъхна. За книги или за кости — не можеше да каже къде е. Освен това в Кулата имаше толкова други неща, които биха възбудили интереса на една чародейка. Може просто да е решила да се поразходи или да излезе да погледа звездите и да помисли.
Бе много по-лесно да остане да я чака при яхнията, вместо да хукне да я търси. Може би трябваше да и върже на врата някое от онези звънчета.
Зед взе да си сипва от гозбата в дървена паница и си затананика весела мелодия. Както обичаше да казва, няма файда да се чака на празен стомах; човек само си разваля настроението. Къде по-добре е да хапнеш нещичко и да си повдигнеш духа, вместо да чакаш сърдит и нещастен. В такова състояние Зед никак не ставаше за компания.
Докато загребваше осмата лъжица яхния, чу звук.
Ръката му застина над гърнето.
Сякаш му се причу издрънчаването на звънче.
Не беше човек, който лесно си развихря въображението или пък е безпричинно неспокоен, но сега по тялото му премина ледена тръпка, сякаш дух от отвъдния свят бе протегнал към него уродливата си ръка. Замръзна на място, както бе приведен над гърнето, полуизвърнат към коридора, заслушан.
Можеше да е котка. Може би не е вързал въженцето достатъчно високо и някоя котка го е закачила с опашката си и е разклатила звънчето. Или пък се е разлудувала и се е вдигнала на задните си лапи. Сигурно е била котка.
Или пък някоя птичка е избрала въженцето за свой нощен дом. Едва ли жив човек можеше да премине през щитовете, за да се спъне във въженцето. Зед беше поставил и допълнителни щитове. Сигурно е било животно — котка или птичка.
Но ако наистина никой не би могъл да мине през щитовете — обичайните и допълнителните, — защо изобщо си бе направил труда да опъва въженцата със звънчетата?