Внезапно във въздуха изригна огнен език. Неочакваната светлинна атака го накара да затвори очи. Пламъкът затрепери лениво, реейки се над отворената длан на жена с четинеста сребриста коса. Зед различи още хора, спотаени в сенките; значи дарбата му грешеше. Значи те, подобно на мъжа, който го бе нападнал, също бяха невидими за магията.
Жената застана пред него и го прониза с поглед. На лицето и бе изписана ликуваща ненавист.
— Виж ти, виж — изсъска надменно тя. — Великият магьосник се пробужда.
Зед не каза нищо. Онази явно се забавляваше. Зловещата гримаса и гърбавият нос, осветени странично от пламъка в дланта и, се придвижиха към Зед.
— Пипнахме те.
Зед, който бе изчакал търпеливо да се поокопити, се обърна към себе си, за да призове дарбата от дълбините на своето същество, а чрез нея да сгъсти въздуха в мощна мълния, която да стовари върху жената, после да предизвика вихрушка от камъни и отломки, за да я затрупа. Освободи силата си и зачака мощният взрив да разтърси нощта.
Не се случи нищо.
Без да губи време да анализира неочаквания проблем, той бе принуден да изостави емоционалните си пориви, за да се съсредоточи върху запалването на магьоснически огън, с който да унищожи противничката си.
Не се случи нищо.
Не само че не се случи нищо, но самият му опит все едно бе камъче, което пада в бездънен тъмен кладенец. Очакването му се разби в една ужасяваща пустота, която намери вътре в себе си.
Зед установи, че дори от това да зависеше животът му, пак не би успял да запали огън като нейния. Чувстваше се напълно безпомощен, сякаш единственото, за което му бяха останали сили, бе да се задържи в съзнание. Да, явно състоянието му се дължеше на гнусното вещество, с което го бяха упоили.
След като така или иначе не можеше да стори нищо друго, Зед направи единственото, което му оставаше — заплю я в лицето.
Тя му отговори със светкавичен шамар, вследствие на което тялото му отхвръкна от ръцете на онзи, който го държеше. Лишен от възможността да използва ръцете си, за да се подпре на тях, Зед тупна на земята неочаквано тежко. Остана така известно време, ушите му бучаха от внезапния удар, очакваше някой да дойде и да го довърши.
Вместо това го вдигнаха на крака. Един мъж го сграбчи за косата и вдигна лицето му така, че да погледне жената пред себе си. Беше намръщена, което явно бе обичайната и гримаса.
Тя на свой ред го заплю.
Зед се усмихна.
— Ето каква била работата — една глезла си играе, на каквото повикало, такова се обадило.
Преряза го внезапна болка в корема, от която той неволно изрева. Ако онези бабанки не го държаха под мишниците, със сигурност щеше да се превие одве и да се строполи на земята. Не знаеше със сигурност как го е направила — вероятно с кълбо сгъстен въздух, направляван от дарбата и. Предположи, че е било кълбо, защото ако при тази сила беше използвала остър ръб, със сигурност щеше да го пререже на две. Зед беше убеден, че ще му остане морав белег.
Мина цяла вечност на отчаяна борба, докато най-накрая успя да си поеме дъх.
Мъжете, които според дарбата му изобщо не бяха тук, го изправиха.
— Разочарован съм, че попаднах в плен на чародейка, чието въображение стига едва дотук — подразни я Зед.
Намръщената жена се усмихна.
— Не се притеснявай, магьоснико Зорандер, Негово сиятелство отдавна си мечтае за пършивата ти кожа. Ще поиграеш с него, на каквото повикало, такова се обадило, пък да видим дали няма да ти се стори безкрайно изобретателен. Мога да те уверя, че когато става въпрос за изобретателност в изтезанията, Негово сиятелство няма равен. Сигурна съм, че няма да те разочарова.
— Тогава какво чакаме? Нямам търпение да побеседвам с Негово сиятелство.
Пазвантите пак повдигнаха главата му, за да може жената да плъзне острия си маникюр по бузата и шията му — не чак толкова силно, че да му потече кръв, но достатъчно, за да го убеди в собствената си безкомпромисна жестокост. Надвеси се към него. Едната и вежда се повдигна така, че тръпки го побиха.
— Предполагам имаш големи планове за това как ще протече срещата ви, какво ще кажеш и как ще се държиш. — Тя протегна ръка и сграбчи нещо, увито около врата му. Зед усети, че са му сложили нещо като яка или нашийник, която тъй болезнено се впи в тила му, че явно бе метална.
— Сети се какво е това — подразни го жената. — Да чуем предположението ти.
— Голяма си досадница — въздъхна Зед. — Но едва ли съм първият, който ти го казва.
Нетърпелива да му съобщи неприятната новина, тя не обърна внимание на заядливото подмятане. Усмивката разтегли устните и още повече.