Джаганг разполагаше със Сестри на мрака, които щяха да се опитат да обезвредят бариерите, било то от камък или магия, но по отношение на Адитивната магия никой не можеше да се сравнява с Вирна. Освен това тя бе свързала магията си с тази на другите Сестри и всички заедно бяха издигнали уникални магически препятствия.
Въпреки това Джаганг щеше да се опита да премине отсам. Каквото и да правеха, Вирна, Сестрите и и цялата Д’Харанска армия нямаше да могат да удържат за дълго многобройните орди на Джаганг. Ако трябваше да заповяда на хората си да минат през проходи, запълнени с телата на техните избити другари, той не би се поколебал да го стори. Нямаше да трепне, ако ще труповете да покриваха стотици и дори хиляди квадратни метра площ.
— Скоро пак ще намина, Вирна — рече генералът. — Трябва да свикаме офицерския състав и някои от Сестрите, за да подготвим всичко.
— Разбира се — съгласи се Вирна.
Генерал Мейферт и Рикка се запътиха към изхода.
— Рикка! — спря я Вирна и посочи бюрото си. — Би ли взела горката разчленена Сестра със себе си, ако обичаш.
Рикка въздъхна, при което гърдите и едва не изскочиха от деколтето. Направи страдалческа физиономия, след което грабна главата и излезе от палатката.
Вирна си седна на мястото и се хвана за главата. Всичко започваше отначало. Бяха преживели една дълга и спокойна, па макар и ужасно студена зима. Джаганг бе разположил зимния си лагер оттатък планината, на достатъчно разстояние, за да не се притеснява от изненадващи нападения. Както и предишното лято, когато умря Уорън, сега, когато времето се пооправи, Императорският орден се канеше да поеме на път. Всичко започваше отначало. Убийствата, ужасът, битките, бягствата, гладът, изтощението.
Но нима имаха друг избор, освен да бъдат убити. В много отношения животът бе станал по-ужасен от смъртта.
Вирна изведнъж си спомни за дневника. Извади го от джоба, скрит в колана и, и придърпа лампата не само за да и е по-лесно да чете, но и за да се почувства по-уютно. Къде ли бяха Ричард и Калан, дали бяха добре, какво ли ставаше с Ейди и Зед, оставени сами да охраняват Магьосническата кула. За разлика от останалите, поне Ейди и Зед бяха в безопасност и на спокойствие — поне засега. Рано или късно Д’Хара щеше да падне и тогава Джаганг щеше да се върне в Ейдиндрил.
Вирна тропна черната книжка на бюрото, приглади полите на дрехата под краката си и премести стола си по-навътре. Прокара пръсти по познатата кожена обвивка на магическия предмет, чиято възраст надхвърляше три хиляди години. Тези дневници бяха създадени от онези тайнствени магьосници, построили преди няколко хилядолетия и Двореца на пророците. Книжките съществуваха по двойки; написаното в едната книжка от двойката се появяваше едновременно и в другата. По този начин Сестрите можеха да комуникират на огромни разстояния и да разменят важна информация за събития, което иначе би отнело седмици и дори месеци.
Ан, истинският Прелат, държеше втората книжка от двойката.
Преди време самата Вирна бе изпратена от Ан на близо двайсетгодишно пътешествие, чиято цел беше намирането на Ричард. Както се оказа, Ан през цялото време е знаела къде е той. Ето защо Вирна разбираше гнева на Калан, според която Ан се бе намесила грубо в съдбата на Ричард, както и в нейната собствена. Впоследствие обаче Вирна бе започнала да осъзнава, че Ан я е изпратила на изключително важна мисия, довела до глобални промени и даваща надежда за бъдещето.
Вирна отгърна книжката и я поднесе към светлината, за да различава по-добре буквите.
„Вирна, пишеше Ан, мисля, че разбрах къде се крие Пророкът.“
Вирна се облегна назад удивена. След сриването на Двореца Пророкът Натан бе избягал и оттогава се скиташе свободен, като по този начин представляваше огромна опасност.
През последните няколко години другите Сестри на светлината бяха убедени, че Пророкът и Ан са мъртви. Прелатът, която се бе отправила заедно с Натан на важна мисия, беше инсценирала смъртта им и беше определила за свой приемник Вирна. Малцина освен Вирна, Зед, Ричард и Калан знаеха истината. Но по време на мисията Натан бе успял да се освободи от яката и да избяга от Ан. Никой не знаеше какво може да се очаква от Натан.
Вирна продължи да чете.
„Съвсем скоро ще пипна Натан. След толкова време направо не ми ре вярва, че съм тъй близо. Ще те държа в течение.
Как си, Вирна? Как се чувстваш? Как са Сестрите и какво е положението с армията? Пиши, когато имаш възможност. Ще проверявам дневника си всяка вечер. Ужасно ми липсваш.“
Вирна се облегна назад. Това беше всичко. Но и то стигаше. Новината, че Ан скоро ще залови Натан, я изпълваше с облекчение.
Не че имаше новина, която би могла да повдигне настроението и духа на Вирна. Джаганг се канеше да нападне Д’Хара, Ан най-сетне щеше да пипне Натан, но Ричард се губеше нейде на юг, отвъд тяхната власт. Ан се бе трудила петстотин години, за да подреди нещата така, че Ричард да ги поведе в борбата за бъдещето на човечеството, а сега, в навечерието на евентуалната последна битка, той не беше с тях.
Вирна извади молива от гръбчето на дневника и се наведе да напише отговор на Ан.
„Скъпа моя Ан, опасявам се, че нещата тук скоро ще придобият неприятен обрат. Обсадата на проходите към Д’Хара ще започне всеки момент.“