Това заклинание беше уникално. То гарантираше, че всеки член на династията Рал, попаднал тук, е в пълна безопасност. Освен това вдъхваше на всеки представител на рода Рал допълнителна сила, а силата на всеки друг, прекрачил прага му, намаляваше. Ан никога не беше попадала на място, от което Ханът и — същността на живота и вътрешната и дарба — да се усеща толкова тромав и ленив. Съмняваше се дали ако остане по-дълго тук, Ханът и ще има силата да запали дори свещ.
Ан зяпна, забелязала друг елемент на заклинанието.
Погледна към коридорите — част от линиите на заклинанието, — които бяха пълни с хора.
Заклинанията, начертани с кръв, винаги са били помощни и резултатни. Но щом кръвта се просмуче в земята, разложена и размита, силата на заклинанието също ще изтлее. Това заклинание обаче, линиите на самото заклинание — коридорите — бяха изпълнени с прясната, жизнена кръв на всички хора, които се движеха из тях. Ан стоеше в захлас пред гениалната идея.
— Значи търсиш да наемеш стая.
Беше забравила жената до себе си, която продължаваше да я зяпа, разтеглила в усмивка начервените си устни. Ан с мъка успя да си затвори устата.
— Ами, още не съм се погрижила да си намеря място за спане — измрънка тя.
Жената продължаваше да се усмихва, но това като че и струваше все повече и повече усилия.
— Ясно ти е, че не можеш просто да се свиеш на някоя пейка, нали? Стражите ще те изгонят. Или трябва да си наемеш стая, или да спиш под открито небе.
Най-после Ан разбра накъде бие събеседничката и. За тези хора, повечето спретнати в най-новите си дрехи за посещението в Двореца, Ан сигурно изглеждаше като последна просякиня. След всичките клюки за това кой как е облечен, съседката и явно е останала доста разочарована, че до нея седи такава дрипла.
— Казаха ми цената за нощувка — увери я Ан, — но още не знам къде ще преспя. След дългото пътуване имах намерение да се настаня веднага и да се постегна, но бях толкова уморена, че реших да поседна, та да ми отпочинат краката. Би ли ме упътила към стаите под наем?
Усмивката на онази като че поомекна.
— Тъкмо съм тръгнала към моята стая, Ще те заведа. Не е далеч.
— Много мило от твоя страна — отвърна Ан и забелязала, че стражите се връщат, се надигна да върви.
Жената също се изправи и пожела на двете си дружки от пейката приятна вечер.
Умората на Ан се дължеше на факта, че се бе оказала в капана на следобедното отдаване към Господаря Рал. Едно звънче на площада иззвъня и всички се събраха на плочките и коленичиха. Стражите следяха зорко никой да не изпусне мероприятието. Ан се почувства като мишка, преследвана от ястреби, така че се присъедини към тълпата, която се понесе към площадчето.
Прекара близо два часа на колене върху твърдия под, с глава, опряна в земята като всички останали, повтаряйки отдаването в хор с другите печални гласове.
Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Всички присъстващи в Двореца бяха длъжни два пъти дневно да се събират за отдаване. Ан се чудеше как издържат на подобно мъчение.
После си спомни за връзката между Господаря Рал и народа му, която пречеше на пътешественика по сънищата да влезе в съзнанието им, така че разбра откъде намират сили да издържат. Самата тя за кратко се бе оказала в плен на император Джаганг. Той бе убил една Сестра пред очите и, за да бъде по-убедителен.
На фона на жестокостта и изтезанията беше съвсем обяснимо, че хората са готови да се подложат на някакво си отдаване.
От нейна гледна точка обаче подобен израз на привързаност към Господаря Рал, т.е. към Ричард, едва ли бе нужен. Тя му бе посветила живота си петстотин години преди той изобщо да се роди.
Според пророчеството Ричард беше единственият им шанс да избегнат глобалната катастрофа. Ан надзърна предпазливо по коридора. Сега оставаше да намери самия Пророк.
— Насам — поведе я жената, като я дръпна за ръкава.
Направи и знак да я последва надясно по един коридор. Ан намести шала си така, че да покрива вързопа, който носеше, после притисна торбата към себе си и пое в указаната посока. Запита се какво ли говорят за нея хората, насядали по пейките и мраморните парапети около фонтаните.
Върху каменния под бяха щамповани орнаменти в тъмнокафяво, ръждивочервено и бледожълто, които трябваше да изглеждат триизмерни. Ан не за пръв път виждаше тези специфични фигури, характерни за Стария свят, но този път големината им бе наистина впечатляваща. Беше истинско произведение на изкуството, а все пак ставаше въпрос за най-обикновен под. Всичко тук бе изпипано до съвършенство.