— Беше нещо с Н. Нигел, Норис, нещо такова. Не, чакай, друго беше. — Ан щракна с пръсти. — Името, което ми посочи, беше Натан.
— Натан — повтори онази с такъв ентусиазъм, сякаш, ако отговорът се бе забавил още един миг, беше готова да го изтръгне сама от устата на Ан.
— Точно така — Натан. Да познаваш някой в Двореца с такова име? Натан? Един такъв висок, с дълга бяла коса, широкоплещест, с тъмносини очи?
Жената се замисли и заби очи в тавана. Този път Ан бе нетърпеливата да чуе отговора и.
Една ръка стисна Ан за рамото и я дръпна рязко да спре. Ан и събеседничката и се обърнаха.
Зад тях стоеше висока жена с дълга руса плитка и наситеносини очи, лицето и имаше мрачно изражение, червената и кожена униформа бе плътно прилепнала към тялото и.
Спътничката на Ан пребледня като ванилов пудинг. Устата и зяпна. Ан се постара да запази самообладание.
— Очаквахме те — рече жената в червено.
Зад нея напречно на коридора се бе подредил в плътна редица отряд здравеняци с изрядни кожени ризници и идеално излъскани мечове, ножове и копия.
— Вижте, може би е станала някаква грешка, аз…
— Аз никога не греша.
Ан бе доста по-ниска от русата жена. Главата и едва стигаше до извезания над корема и полумесец и звезда.
— Убедена съм, че е така. За какво става въпрос? — попита Ан, изоставила свенливия, невинен тон.
— Магьосник Рал ни изпрати да ви заведем при него.
— Магьосник Рал ли?
— Именно. Магьосник Натан Рал.
Ан чу как жената до нея ахна и я подхвана за ръката, за да не припадне.
— Добре ли си, скъпа?
Онази гледаше ококорено жената в червена униформа, която я наблюдаваше строго.
— Да. Трябва да вървя. Закъснявам. Трябва да тръгвам. Може ли?
— Няма да е зле — отвърна русокосата.
Жената се поклони набързо и измърмори едно „приятна вечер“, след което забърза по коридора, като от време на време хвърляше притеснен поглед през рамо.
Ан се извърна към намръщената блондинка.
— Радвам се, че ме открихте. Да вървим при Натан. Извинете, исках да кажа, при магьосник Рал.
— Магьосник Рал няма да ви приеме.
— Имате предвид, че няма да ме приеме тази вечер.
Ан се стараеше да е максимално учтива, макар да изгаряше от желание да напердаши пакостливия старец или поне да му извие врата — при това колкото се може по-скоро.
— Казвам се Найда.
— Приятно ми е да…
— Знаете ли коя съм? — прекъсна тя Ан по средата на изречението. — Морещица. Отправям ви това предупреждение от учтивост. Правя го за пръв и последен път, така че ме чуйте добре. Дошла сте тук с враждебни намерения спрямо магьосник Рал. Поради което сте моя затворничка. Ако използвате силата си срещу Морещица, аз или някоя от посестримите ми ще я използва като оръжие срещу самата вас. При това изключително неприятно оръжие.
— Е, тук магията ми и бездруго не е особено ефективна — отвърна Ан. — Всъщност не струва пукнат грош. Така че, както виждате, съм напълно безобидна.
— Хич не ме интересува как чувствате магията си. Ако се опитате да запалите с нея дори най-обикновена свещ, силата ви ще ми принадлежи.
— Ясно.
— Не ми ли вярвате? — надвеси се Найда към нея. — Само се опитайте да ме нападнете. Доста отдавна не съм залавяла магия на чародейка. Сигурно ще е… забавно.
— Благодаря за предложението, но се чувствам уморена — нали разбирате, пътуване, всичко останало. Така че точно в момента изобщо не смятам да нападам когото и да било. Да го оставим за друг път.
Найда се усмихна. В усмивката и Ан видя обяснение на страха, който хората изпитваха от Морещиците.
— Добре тогава, значи друг път.
— Е, а междувременно какво възнамерявате да правите с мен, Найда? Да ме настаните в някоя от прекрасните стаи за гости?
Найда не и отговори, само направи знак с глава. Двама от войниците по-нататък по коридора притичаха на мига. Надвесиха се над Ан като огромни дъбове и я подхванаха под мишниците.
— Да вървим — рече Найда и ги поведе.
Мъжете я последваха покорно, като понесоха Ан със себе си. Краката и докосваха пода веднъж на три-четири крачки. Минувачите се отдръпваха да сторят път на Морещицата. Повечето бързаха да се прилепят до стените, за да са възможно най-далеч от опасността. Някои се шмугваха в отворените магазини и надничаха през витрините. Всички зяпаха дундестата жена в тъмна рокля, влачена от двама стражи в изрядни кожени униформи и лъскави ризници. Отзад ги следваха останалите гвардейци от отряда и оръжията им подрънкваха ритмично.
Свърнаха по страничен коридор между колони, които поддържаха издаден напред балкон. Един гвардеец избърза напред, за да отключи вратата. Преди Ан да се усети, всички се източиха през малката вратичка, като вино през канелка.