От другата страна на вратата ги посрещна тесен и мрачен коридор — нямаше нищо общо с мраморните фоайета, които виждаха повечето гости на Двореца. Не след дълго заслизаха по тясна стълба. Дървените стъпала заскърцаха под краката им. Неколцина от мъжете запалиха фенери, за да осветят пътя пред Найда. В мрачната бездна под тях отекваше хорът на стъпките им.
Щом слязоха на долната площадка, Найда ги поведе през лабиринт от мръсни каменни коридорчета. Явно не се използваха много често, бяха влажни и воняха на плесен. Скоро се озоваха пред поредното стълбище и заслизаха наново, потъвайки в дълбоките недра на Народния дворец. Ан се запита колко ли души са били отведени по тези стълби и никога повече не са видели слънцето. Бащата на Ричард, Мрачният Рал, както и неговият баща Панис бяха почитатели на изтезанията. За хора като тях животът нямаше особена стойност.
Ричард промени всичко това.
Но в момента Ричард не бе в Двореца. За разлика от Натан.
Ан познаваше Натан отдавна — от близо хиляда години. През по-голямата част от това време тя, в качеството си на Прелат, го бе държала под ключ. Пророците не биваше да бъдат оставяни на свобода. Но той все пак бе успял да избяга. Още по-лошо — бе успял да си извоюва позиция в Двореца — в потомственото жилище на династията Рал. Той бе предшественик на Ричард. Беше от рода Рал. И беше магьосник.
Изведнъж Ан осъзна глупостта на целия си план. Беше си помислила, че няма да и е трудно да хване Пророка неподготвен. Да го изненада и да щракне яката около врата му. Беше убедена, че ще намери начин да го залови отново.
Преди това и се бе сторило логично и възможно.
Слизаха дълго и когато най-накрая се озоваха долу, Найда зави надясно и пое по тясна пътека, от едната и страна висока каменна стена, която се губеше в мрака над главата и, а от другата — железен парапет. Ан надзърна през парапета, но светлината на фенера не бе достатъчна, за да пробие черния мрак долу. Не искаше дори да си мисли колко ли е дълбоко — не че имаше намерение да влиза в схватка с похитителите си, но започваше да се притеснява, че могат да я метнат в бездната и да приключат с нея.
Но все пак бяха пратеници на Натан. А той, колкото и да бе избухлив и раздразнителен, едва ли би заповядал подобно нещо. В следващия момент Ан си припомни, че го бе държала в плен много векове, при това под най-строга охрана, и въпреки това често се бе налагало да взема крайни мерки, за да удържи положението. За пореден път хвърли поглед през парапета.
— Натан очаква ли ни? — попита тя, като се постара гласът и да звучи безгрижно. — Наистина трябва да говоря с него. Трябва да обсъдим някои делови въпроси.
Найда я стрелна с мрачен поглед през рамо.
— Натан няма какво да обсъжда с теб.
Найда ги поведе към един притеснително сумрачен тунел, издълбан в камъка. Поведението на Морещицата придаваше допълнителни злокобни нюанси на и бездруго страховитото пътуване.
Най-сетне отпреде им проблесна светлинка. Тесният тунел се разгърна в нещо като малко площадче, където се събираха няколко коридора. По-нататък леко вдясно се спускаше стръмна вита стълба. Щом стигнаха до там и заслизаха, Ан стисна здраво перилото, за да не би да се подхлъзне и да се изтърколи надолу, въпреки че ръката на единия страж я стискаше здраво за дясното рамо, така че едва ли би могла да падне, камо ли да избяга.
На долната площадка Найда, Ан и гвардейците спряха под нисък таван с гредоред. На пода бяха оставени няколко стойки с мъждукащи факли, които придаваха на цялата обстановка тайнствен вид. Миришеше на запалена смола, дим, втасала пот и урина. Едва ли толкова дълбоко в недрата на Двореца някога бе прониквал свеж въздух. От един полуосветен коридор вдясно се чу дрезгава кашлица. Тя напрегна очи и различи врати от двете страни покрай стената. Вратите бяха с малки зарешетени прозорчета, в решетките се бяха впили мръсни пръсти. Освен кашлянето от килиите не се чуваше нито звук.
Вляво имаше желязна врата, пред която стоеше на пост огромен мъжага. Изглеждаше като издялан от същия камък, от който бяха иззидани стените. При други обстоятелства Ан сигурно би се впечатлила от красотата му.
— Найда — рече пазачът вместо поздрав. Поклони се енергично, погледна напред и запита с гробовен глас: — Какво ми водиш?
— Имате нов затворник, капитан Лърнър. — Найда сграбчи Ан за рамото и я блъсна напред, сякаш се хвалеше с добрата си плячка след успешен лов. — Опасен затворник.
Капитанът огледа професионално Ан, после насочи вниманието си обратно към Найда. — Значи в охраняваните килии.