Ан никога по-рано не си бе давала сметка за жестокостта на тези думи.
Найда тресна вратата зад гърба си. Ан се озова сама в затвор, от който знаеше, че няма начин да избяга.
Добре поне че бе към края на дните си и нямаше да прекара като затворничка почти целия си живот, както бе станало с Натан, държан в плен през по-голямата част от живота му.
Ан се спусна към прозорчето.
— Найда!
Морещицата се обърна от прага на втората врата, оттатък щита, който Ан не можеше да премине.
— Да?
— Предай на Натан… кажи му, че съжалявам.
Найда се изсмя.
— О, според мен Натан знае, че съжаляваш.
Ан подаде ръката си през решетката и се протегна към Морещицата.
— Моля те, Найда. Кажи му… кажи му, че го обичам.
Найда я изгледа продължително, след което затръшна вратата.
Двадесет и първа глава
КАЛАН ВДИГНА ГЛАВА. Нежно постави ръка на гърдите на Ричард и наостри уши към звука, който бе чула в тъмнината. Усети тежкото му дишане, но въпреки това изпита облекчение — поне беше жив. Докато той е жив, тя ще има стимул да търси решение на проблема. Няма да го изостави. Ще намерят Ничи. Все някак си ще се доберат до нея.
Бърз поглед към лунния сърп и показа, че е спала по-малко от час. Облаците, които изглеждаха сребристи на лунната светлина, бяха започнали да се събират от север. Забеляза в далечината и осветените от луната чернопери соколи, които все така ги следваха неотлъчно.
Мразеше тези птици. Соколите ги преследваха, откакто Кара докосна статуята на Калан, която според информацията на Ничи представляваше предупредителен маяк. Тъмните им криле никога не се отдалечаваха, бяха като сянката на смъртта — винаги ги следяха, вечно ги дебнеха.
Калан прекрасно помнеше как песъчинките в пясъчния часовник се процеждаха една по една. Времето и изтичаше. Нямаше представа какво ще се случи, когато пясъкът, представляващ времето, най-сетне изтече до зрънце — но си го представяше съвсем ясно.
Мястото, където бяха устроили бивака си — край непристъпна скала, заградени с параван от борове и драки, — не бе толкова добре защитено и укрепено, колкото би им се искало, ала Кара ги предупреди, че ако не спрат веднага, Ричард няма да изкара нощта.
Това прошепнато предупреждение накара сърцето на Калан да забие лудо, челото и се обля в студена пот, цялото и същество изпадна в паника.
Беше наясно, че друсането на каруцата, която едва се тътреше по откритата гола местност в тъмното, бе затруднило допълнително дишането на Ричард. Няма и два часа след като тръгнаха, чули предупреждението на Кара, те бяха принудени да спрат. Малко след това с облекчение установиха, че Ричард диша по-спокойно и леко.
Трябваше да излязат на път — хем да е по-удобно за Ричард, хем да се придвижват по-експедитивно. Може би след като той си починеше през нощта, щяха да успеят да наваксат малко време.
Калан непрекъснато си повтаряше и убеждаваше сама себе си, че ще пристигнат навреме, че не всичко е изгубено, че целта на пътуването им не е просто една празна надежда, забулваща истинското състояние на нещата.
Последния път, когато Калан се бе чувствала тъй безпомощна, когато бе усещала, че животът на Ричард и се изплъзва, поне имаше една сигурна стъпка към спасението му. По онова време не бе и предполагала, че предприемането на тази стъпка ще отключи лавина от събития, които постепенно ще доведат до сриването на магията.
Тя беше човекът, взел решението да предприеме тази стъпка; пак тя бе отговорна за всичко, което предстоеше да се случи. Ако тогава знаеше това, което и бе известно сега, пак би взела същото решение — да спаси живота на Ричард, — но това ни най-малко не снемаше от нея отговорността за последствията.
Тя бе Майката Изповедник и като такава бе отговорна за безопасността и живота на хората, владеещи магия, на магическите твари изобщо. Вместо да ги защитава обаче, тя можеше да се окаже причината за тяхната кончина.
Калан чу предупредителния сигнал на Кара и скочи на крака с изваден меч. Беше сигналът, на който ги бе научил Ричард.
Калан вдигна капачето на фенера, за да си осигури повече светлина. Мярна Том, чиято ръка бе върху ножа със сребърна дръжка на колана му, да се изправя от близкия камък, където се бе настанил, за да наблюдава едновременно и бивака, и мъжа, когото Калан бе докоснала със силата си. Онзи продължаваше да лежи в краката на Том, както му бе заповядала Калан.
— Какво става? — попита Дженсън, докато разтъркваше очи, за да прогони съня.
— Още не знам със сигурност. Кара сигнализира, значи може би не е сама.
Кара изплува от сенките и както бяха предположили, буташе пред себе си някого. Калан смръщи чело, опитвайки се да си спомни откъде и е познат мъжът. Присви очи, веднага след което се сети, че това е странникът, когото бяха срещнали преди една-две седмици — Оуен.