— Направих всичко възможно, за да ви настигна по-рано — извика той, видял Калан. — Кълна се.
Кара го бе стиснала за дрехата и почти го влачеше, после го дръпна да спре пред Калан.
— Не те разбирам.
Оуен забеляза застаналата зад Калан Дженсън и млъкна със зяпнала уста, но почти веднага се окопити и продължи:
— Исках да ви настигна по-рано, кълна се — рече той почти през сълзи. — Минах през бивака ви. — Затрепери и се сгуши в дрехата си. — Видях… видях останките… Скъпи Създателю, откъде се е взела у вас цялата тази жестокост!
Калан очакваше Оуен всеки момент да повърне. Беше покрил устата си с ръка и клатеше глава със затворени очи.
— Ако имаш предвид онези типове — отвърна Калан, — те се опитаха да ни нападнат и убият. Не сме ги изритали от люлеещите се столове пред огнищата, за да ги докараме в тази пустош и да ги изтрепем. Те ни нападнаха; ние се защитавахме.
— Но, скъпи Създателю, как е възможно… — Оуен стоеше пред нея, без да може да спре да трепери. Пак затвори очи. — Това не е истина. Това не е истина. Това не е истина — започна да си повтаря той, сякаш това бе някакво заклинание, което щеше да го предпази от злото.
Кара грубо го дръпна назад и го сложи да седне на един камък. Затворил молитвено очи, той продължаваше да си повтаря „това не е истина“, а Кара зае позиция отляво на Калан.
— Кажи ни какво правиш тук — изръмжа сурово Морещицата. Макар да не уточни какво би станало, ако не го направи, то някак си се подразбираше.
— И по-бързичко — додаде Калан. — Имаме си достатъчно грижи, та да се занимаваме и с теб.
Оуен отвори очи.
— Отидох в лагера ви, за да ви кажа, но… всичките онези трупове…
— Знаем какво се случи. По-добре ни кажи какво те води насам. — Калан започваше да губи търпение. — Няма да повтарям въпроса си.
— Господарят Рал… — простена Оуен и в очите му заблестяха сълзи.
— Какво Господарят Рал? — изсъска през зъби Калан.
— Господарят Рал е отровен — успя да довърши онзи и избухна в плач.
По краката на Калан пробягаха ледени тръпки.
— И откъде знаеш това?
Оуен стоеше, притиснал ръце към гърдите си, сякаш за да се стопли.
— Знам, защото аз го отрових — проплака той.
Нима бе възможно? Нима причината за неразположението на Ричард не бе чезнещата му сила, а някаква отрова? Нима през цялото време са грешали? Нима този човек е отровил Ричард наистина?
Калан усети как мечът се изплъзва от ръката и, тръгна бавно към Оуен.
Той не помръдна от мястото си — като елен, хипнотизиран от готвещия се за скок лъв.
Нещо в този човек през цялото време бе държало Калан нащрек. Ричард също бе усетил нещо смущаващо, нещо не съвсем наред.
Значи този странник бе отровил Ричард.
Ричард беше на косъм от смъртта. Гърчеше се от болка. И причината за всичко беше този мъж. Калан искаше да знае защо, при това без увъртане и недомлъвки.
Само след миг стоеше до него. Не можеше да му позволи да избяга. Не можеше да му позволи да я излъже.
Щеше да изтръгне от него самопризнания.
Ръката и се вдигна. Силата и се бе възстановила — усещаше я в себе си, в недрата на съществото си, беше готова.
Този човек се бе опитал да убие Ричард. Възнамеряваше да разбере дали има начин да спаси любимия си. И Оуен щеше да и каже.
Беше решена да го похити.
Той нямаше никакъв шанс. Беше обречен.
Оуен стоеше като вцепенен, гледаше я как върви към него, сините му очи се ококориха, по бузите му покапаха сълзи. Калан усети как леденото кълбо на силата и напира да се развие, да се затъркаля. Докато вдигаше ръка към човека, причинил болка на Ричард, тя мислеше само за мига, в който той ще и принадлежи.
Оуен бе обречен.
Кара рязко скочи на пътя и.
Морещицата прекъсна визуалния и контакт с мъжа. Калан се опита да я изтласка встрани, но не успя да я помръдне. Кара я стисна за раменете и я изтика назад.
— Недей, Майко Изповедник, почакай.
Макар Калан да не виждаше Оуен, съществото и се бе съсредоточило изцяло върху него.
— Махни се от пътя ми.
— Не! Спри!
— Махни се от пътя ми, Кара, иначе…
Тя разтърси Калан така, че за малко да и счупи врата.
— Чуй ме!
Калан се задъха от ярост.
— Какво!
— Изслушай го. Дошъл е, за да ни каже нещо. Щом го направи, ако искаш, използвай силата си или ме остави да изтръгвам крясъци от дълбините на душата му, докато луната покрие ушите му, но нека най-напред чуем какво има да ни каже.
— Съвсем скоро ще разбера какво има, да ми казва, при това ще знам истината. Докосна ли го, ще си признае абсолютно всичко.