Оуен нервно облиза устни.
— Толкова бързах да ви настигна. Осигурих противоотровата, за да не се стигне до най-лошото. Не съм искал той да страда. Опитах се да ви настигна по-рано, но вие бяхте заети с онези мъже.
— Значи ние сме си виновни, така ли?
Оуен направи опит да се усмихне и кимна, доволен, че тя най-сетне е прозряла, че вината всъщност си е тяхна и не бива да се сърдят на него.
Докато Дженсън гледаше Оуен да не приближава до Калан, Том държеше под око мъжа, когото Майката Изповедник бе докоснала със силата си, а Фридрих следеше Бети, Калан и Кара коленичиха и повдигнаха Ричард, за да се опитат да му излеят противоотровата в устата. Морещицата положи гърба му върху бедрото би, докато Калан обви главата му с ръка.
Отпуши шишенцето със зъби и изплю корковата тапа. Като внимаваше да не разлее и капчица от противоотровата, допря шишенцето до устните на Ричард и го повдигна. Течността навлажни устата му. Тя намести главата му още по-назад, за да се отвори устата му, после надигна шишенцето още малко. Противоотровата бавно закапа в устата на Ричард.
Калан нямаше представа дали съдържанието на шишенцето наистина ще помогне. Беше безцветна течност, приличаше на вода. Ричард преглътна и Калан вдигна шишенцето, за да го помирише. Долови лек аромат на канела.
Изсипа още няколко капки в устата на Ричард. Той се закашля, но успя да преглътне. Кара изтри с пръст стеклата се по брадичката му струйка и я върна в устата му.
Калан изсипа и остатъка от съдържанието в устата му, но от това не и стана по-леко. Стиснала празното шишенце между палеца и показалеца си, тя затвори с длан устата на Ричард, после надигна главата му още малко назад, за да преглътне по-лесно.
Той пое цялото количество и Калан въздъхна с облекчение. В мига, в който Кара се изправи, Оуен се спусна към нея.
— Дадохте ли му цялото количество? Изпи ли го? Щом превъзбуденият Оуен се приближи до Ричард, Кара заби Агиела си в рамото му. Той отстъпи назад.
— Съжалявам. — Разтърка рамото си там, където го бе допряло оръжието на Морещицата. — Само исках да проверя как е. Няма да му сторя нищо. Надявам се да се оправи, това е всичко.
Калан го изгледа слисана. Магията не му действаше.
Дори Дженсън се бе втренчила в него с ококорени очи. Значи той е точно като нея — колона на Сътворението, роден без дарбата и неподвластен на магията.
Дженсън бе наясно с това, но Оуен явно нямаше никаква представа. Той даже и не предполагаше, че Кара е имала намерение да му причини нещо повече от обикновено мушкане с палка.
Агиелът и би трябвало да го повали на колене.
— Ричард изпи цялата противоотрова. Сега тя трябва да започне да действа. Междувременно мисля, че ще е най-добре да поспим. — Калан посочи с глава. — Ще се погрижиш ли за охраната, Кара? Аз ще остана при Ричард.
Кара кимна. Един поглед към Том бе достатъчен, за да се разберат.
— Би ли дошъл с мен, Оуен, за да прекараш нощта при този приятел.
При вида на едрия Д’Харанец Оуен пребледня, но знаеше, че няма друг избор.
— Да, разбира се. — Обърна се към Калан. — Ще се моля да е изпил противоотровата навреме. Ще се моля за него.
— Моли се за себе си — каза му тя.
Когато всички се разпръснаха, Калан полегна до Ричард. Останала сама с него, си позволи да даде воля на сълзите си. Ричард трепереше от студ, макар нощта да бе мека и приятна. Тя подпъхна одеялото по-добре, отпусна ръка на рамото му и се сгуши в него; нямаше никаква представа дали когато се събуди, той ще е жив.
Двадесет и втора глава
РИЧАРД ОТВОРИ ОЧИ И ПРИМИГНА на светлината, макар тя далеч да не бе толкова силна. По виолетовите воали, стелещи се из оловносивото небе, личеше, че е някъде призори. Над земята бяха надвиснали ниски облаци. А дали пък не се свечеряваше — май не бе много сигурен. Почувства се странно дезориентиран.
В тила му пулсираше тъпа тягостна болка. Всяка глътка въздух прогаряше гърдите му. Гърлото му бе пресъхнало. Преглъщаше с мъка и болезнено.
Но онази тежка болка, която го бе стиснала в безмилостни щипци, бе му секнала дъха и бе потопила света в непрогледна тъмнина, беше затихнала. Освен това вече не го втрисаше.
Чувстваше се така, сякаш за известно време е загубил контакт с външния свят — за колко дълго, нямаше представа. Струваше му се, че е минала цяла вечност, сякаш светът на живите се бе превърнал в далечен спомен от миналото му. Освен това имаше усещането, че е бил много близо до състояние, от което никога да не се събуди. При мисълта, че се е озовал толкова близо до смъртта, по челото му изби студена пот, осъзна, че е бил на крачка от вечния сън.