Ричард спря пред Оуен.
— Какво правите в такива случаи — когато не успеете да промените някого и той се превърне в заплаха за останалите? Как постъпват просветлените с такъв човек?
Оуен отвърна с тих глас, който отекна ясно в мъгливата ранна утрин.
— Прогонваме ги.
— Прогонвате ги, значи. Имаш предвид, че ги изпращате отвъд границата?
Оуен кимна.
— Но нали каза, че преминаването на границата означава смърт. Не можете просто ей така да ги изпратите там — все едно ги качвате на ешафода. Все трябва да има някое място, където ги затваряте. Някакво специално място. Място, където да ги прогонвате, без да ги убивате и от което те никога да не могат да избягат, за да се завърнат и да продължат да причиняват зло на сънародниците ви.
— Да. Има такова място — кимна пак Оуен. — Проходът, блокиран от границата, е стръмен и опасен. Но има една пътека, която отвежда право до границата. Нашите древни прадеди, които са ни защитили, като са издигнали границата, са предвидили и пътеката. По нея се излиза извън нашата земя. Заради височинния терен пътеката е трудна, но все пак се минава по нея.
— Минава се надолу, но не можеш да се върнеш обратно, така ли? Не е възможно да се качиш към Бандакарската империя?
Оуен прехапа долната си устна.
— Пътеката минава през едно ужасно място — през един тесен проход през границата, пустош, където смъртта те дебне на всяка крачка. На прогонения не му се дава храна и вода. Той трябва да се оправя сам или да загине. На входа на пътеката има часови, които следят дали прогоненият не се опитва да се върне обратно. Те остават на поста си няколко седмици, за да са сигурни, че наказаният е преминал отвъд, за да търси храна и вода и да започне новия си живот далеч от народа си.
Отвъд границата се простира ужасна гора, място, от което тръпки те побиват, опасано с корени, надвиснали над стръмни скали като виещи се дебели змии. Пътеката те отвежда надолу през тези корени, обливани от течаща вода. Още по-нататък се озоваваш на едно особено място с ужасно високи дървета, протегнали клони към далечното небе, ала човек вижда само корените им, забили възлестите си пръсти в земята. Говори се, че озовеш ли се в тази гора от корени, си преминал през границата и прохода.
Който веднъж е попаднал там, няма как да се върне обратно в страната ни от другата страна — не може да използва прохода, за да се прибере у дома.
— Значи, ако бъдеш прогонен веднъж, няма връщане назад.
Ричард застана до Оуен и вдигна ръка на рамото му.
— Защо те прогониха, Оуен?
Онзи отстъпи назад и зарови лицето си в ръце, накрая избухна в неконтролируем плач.
Двадесет и четвърта глава
РИЧАРД ОСТАНА С РЪКА ВЪРХУ РАМОТО НА ОУЕН и заговори съчувствено:
— Разкажи ми какво се случи, Оуен. Разкажи ми със свои думи.
След всичко изговорено Калан не можеше да повярва, че Оуен всъщност е един от прокудените. Забеляза, че и Дженсън ги гледа зяпнала. Кара повдигна вежда.
Калан не пропусна факта, че Оуен възприема ръката на Ричард, поставена на рамото му, като един вид емоционален отдушник. Нещастникът се изправи, преглъщайки сълзите си. Избърса носа си с ръкав.
— Да ви разкажа цялата история? — погледна той Ричард. — От начало до край?
— Да. Ще ми се да я чуя — от самото начало.
Калан остана изумена от приликата, която откри в този момент между Ричард и дядо му Зед — може би поради факта, че Зед също винаги държеше да чуе всичко от начало до край.
— И така, живях щастливо с моя народ, с всички около мен. Когато бях малък, те ме люлееха в скута си. Чувствах се защитен в топлата им прегръдка. Познавах деца, наказани за пакостливото си поведение, но аз самият никога не се държах непристойно. Посветиха ме в просветления живот. Известно време служех на народа си като Мъдрец.
По-късно народът ми бе очарован от моя живот на просветлен, от обичта ми към тях, така че ме въздигнаха в говорител на нашия град. Пътувах до съседни градове, за да разпространявам сред хората вярванията на своите съграждани. Поради същата причина обиколих и великите градове на моята родина. Но най-щастлив се чувствах, когато се завръщах у дома, при своите близки.
Влюбих се в една жена от моя град на име Мерилий.
Оуен потъна в спомените си. Ричард не прояви нетърпение — напротив, остави го да продължи със собствения си ритъм.
— Бе пролет — една пролет преди близо две години, когато попаднахме в сладостните обятия на любовта. Двамата с Мерилий прекарвахме времето си в разговори, хванати за ръце, но винаги когато имахме възможност, се събирахме с всички останали. Но колкото и хора да имаше около нас, аз имах очи единствено за любимата си. Тя също виждаше само и единствено мен. Бяхме сред хората, но все едно бяхме сами на света. Той сякаш принадлежеше само нам, сякаш само ние прозирахме в дълбините на скритите му красоти. Грешно бе да се чувстваме по този начин, да оставаме сами в сърцата си бе проява на егоизъм, да смятаме, че само нашите очи виждат ясно, бе греховна горделивост, ала нямаше какво да сторим. Дърветата цъфтяха само за нас. Водата в потоците бълбукаше и пееше само в нашите уши. Луната изгряваше само и единствено за нас. — Оуен бавно поклати глава. — Нямате представа какво изживявахме… как се чувствахме.