— Разбирам те прекрасно — увери го кротко Ричард.
Оуен го погледна; после очите му се плъзнаха към Калан. Тя кимна, за да му покаже, че също разбира. Той повдигна чело в недоумение. В следващия миг извърна глава — както се стори на Калан — виновно.
— И така — продължи разказа си Оуен, — както ви казах, бях говорител на своя град. Бях човекът, който обявява решенията, взети от всички в града. Понякога, помагах на други хора да вземат правилното решение според изискванията на висшата ни култура. — Оуен щракна с пръсти. — Както ви казах, някога бях служил на народа си като Мъдрец, така че хората ми имаха доверие.
Ричард само кимна, без да го прекъсва, макар Калан да беше сигурна, че не е схванал достатъчно добре всичко казано — както самата тя не бе много наясно. Същината на разказа му обаче разбираха прекрасно.
— Попитах Мерилий дали би станала моя жена, дали би се омъжила за мен и за никого другиго. Тя отвърна, че това е най-щастливият ден в живота и — денят, в който и правя предложение за женитба, понеже и казах, че желая нея и само нея. Беше най-щастливият ден и в моя живот, понеже тя отвърна, че ще стане моя съпруга. Всички се радваха. Всички ни обичаха и дълго време ни демонстрираха обичта и радостта си. В компанията на своите близки ние обсъждахме подробностите около венчавката, споделяхме колко се радваме, че двамата с Мерилий ще станем съпруг и съпруга и че ще дарим народа ни с още синове и дъщери.
Оуен се зарея в мислите си. В един миг сякаш бе забравил, че не се изразява на глас.
— Е, вдигнахте ли голяма сватба? — подкани го най-накрая Ричард.
Оуен продължаваше да мълчи.
— И тогава се появи Императорският орден. Тогава за пръв път осъзнахме, че преградата, предпазвала народа ни от незапомнени времена, се е сринала. Че вече няма граница, която да ни защитава.
Империята ни бе изложена на нашествията на диваците и варварите. Уязвима.
Калан знаеше, че тя е отговорна за падането на границата, в резултат на което тези хора се бяха оказали без защита. Беше наясно, че е нямала друг избор, но от това не и ставаше по-леко.
— Нахлуха в нашия град, на който аз бях говорител. Нашият град, както и останалите, е ограден със стена. Тези, които ни дадоха името — Бандакар, — постановиха, че градовете ни трябва да се строят така: защитени зад високи стени. Колко мъдро от тяхна страна. Стените ни защитават от горските зверове, вдъхват ни сигурност, без да се налага да нараняваме бедните твари.
Войниците на Ордена се разположиха извън градските стени. В града нямаше как да се поберат — не разполагаме с условия да приемем голям брой хора, понеже в града ни никога не идват толкова много външни посетители. Не само това — не се чувствах спокоен да приема под покрива ни толкова свирепи на вид хора. Грешно е да се изпитва такъв страх; това бе слабост от моя страна, но какво да се прави — беше ме страх.
Понеже бях говорител на своя град, се отправих към бивака им с храна и дарове. Изпълваше ме греховното чувство на страх от тях. Бяха едри мъжаги, повечето с дълги, тъмни, мазни, рошави коси, някои с бръснати глави, с мръсни четинести бради — никой не бе със светла, слънчево руса коса като нашия народ. За мен бе истински шок да ги видя облечени с животински кожи, кожени нагръдници, омотани във вериги и метал, с ремъци с шипове. На коланите си бяха увесили зловещи атрибути, каквито никога не бях предполагал, че съществуват. Както по-късно разбрах, това били оръжията им.
Казах на тези тъй странни на вид хора, че са добре дошли да споделят трапезата ни, че за нас ще бъде чест да ги посрещнем. Поканих ги да седнат с нас, за да споделят словата си с народа ни.
Всички застинаха в очакване, докато по лицето на Оуен се стичаха сълзи, които покапаха по брадичката му.
— Войниците на Ордена не седнаха с нас. Не споделиха словата си с народа ни. Макар да разговарях с тях, те се държаха с мен така, сякаш не бях достоен за вниманието им, вместо да ме приемат с широки усмивки и открити сърца. Постарах се да успокоя страховете им, понеже знам, че враждебността е причинена от страх от другия. Уверих ги, че сме миролюбиви и нямаме намерение да им причиним нищо лошо. Казах им, че ще направим всичко възможно, за да се чувстват добре сред нас. Тогава към мен се обърна техният говорител, когото наричаха командир. Представи се като Лучан. В раменете бе два пъти по-широк от мен, макар на ръст да не ме надвишаваше. Та този човек, Лучан, каза, че не ми вярва. Думите му ме ужасиха. Според него моят народ бил враждебно настроен към неговия. Искали сме да ги убием. Бях потресен, че си е помислил такова нещо за нас, особено след като го бях уверил в откритите си и топли намерения спрямо тях. Бях потресен да разбера, че съм сторил нещо, с което да го накарам да почувства, че сме заплаха за него и хората му. Уверих го в нашата добронамереност към хората му. Тогава Лучан се усмихна насреща ми — но усмивката му не изразяваше щастие, бе усмивка, каквато никога преди не бях виждал. Каза, че възнамерявали да опожарят града ни и да избият всички до крак, за да не ги нападнем, докато спят. Умолявах го да повярва в мирните ни намерения, да седнем един до друг и той да сподели тревогите си, за да можем да сторим нужното, за да разсеем съмненията и страховете му, да му демонстрираме любовта си и радостта от срещата с него и хората му. Тогава Лучан каза, че няма да опожари града и да избие населението му при едно условие, както го нарече. Предложи да му дам съпругата си като знак на искреността и добрите си намерения — тогава щял да повярва в това, което му казвам. Ако обаче откажа да му я изпратя, съм щял да нося цялата отговорност за онова, което ще сполети града — защото щяло да излезе, че не се отнасям към тях искрено и добронамерено.