Не, командир Крозиър на свой ред се извини и отказа, досещайки се по топлите и непринудени нотки в сърдечния й, шеговит глас, че тази вечер в губернаторската резиденция всичко трябва да тече по обичайния си ред и това ще продължи, докато двамата не се срещнат насаме, за да обсъдят бъдещето. Командир Крозиър обяви гръмко, че леко го наболява глава и ще си легне по-рано.
На следващия ден, още преди зазоряване, той беше буден и облечен в най-хубавата си униформа, обикаляше по коридорите на имението, убеден, че София също ще гори от нетърпение да се срещне с него по-рано.
Оказа се, че греши. Сър Джон слезе пръв за закуска и завърза безкраен, непоносимо скучен разговор за разни дреболии с Крозиър, който така и не беше усъвършенствал безинтересното изкуство на празните приказки, а още по-малко бе способен да поддържа разговор за това каква би била подходящата тарифа за отдаването под наем на затворници за прокопаването на канали.
Втора се появи лейди Джейн и дори Рос слезе за закуска, преди София най-накрая да благоволи да се появи. Тогава Крозиър пиеше вече шестата си чаша кафе — той се беше научил да предпочита кафето пред чая по време на презимуването си с Пари в северните ледове няколко години по-рано, — но остана на масата, докато младата дама закуси обичайните яйца, наденичка, боб, препечена филийка и чай.
Сър Джон изчезна нанякъде. Лейди Джейн се изпари след него. Капитан Рос се отдалечи с бавна походка. София най-накрая приключи със закуската си.
— Не искате ли да се поразходим из градината? — попита Крозиър.
— Толкова рано? — рече тя. — Навън вече е много горещо. Есента не показва никакви признаци на захлаждане.
— Но… — започна Крозиър, опитвайки се да изрази с поглед неотложността на покана си.
София се усмихна.
— За мен ще е удоволствие да се разходя с вас из градината, Франсис.
Двамата вървяха бавно и безцелно, очаквайки кога единственият градинар затворник ще разтовари тежките торби с пресен тор.
Когато мъжът си отиде, Крозиър я поведе към каменната пейка в най-далечния и най-сенчест край на дългата, симетрично подредена градина. Помогна й да се настани и я изчака да сгъне слънчобрана си. Тя вдигна глава и го погледна — Крозиър беше твърде развълнуван, за да седи и стоеше изправен пред нея, пристъпвайки от крак на крак, — и на него му се стори, че зърва очакване в очите й.
Най-накрая успя да се овладее достатъчно и да падне на едно коляно пред нея.
— Госпожице Кракрофт, знам, че съм един най-обикновен командир във флота на Нейно величество и че вие сте достойна за вниманието на адмирал… не, искам да кажа на кралска персона, която командва адмиралите… но сигурно усещате — знам, че усещате — силата на моите чувства към вас и ако можете да откриете у себе си подобни чувства към…
— Мили Боже, Франсис — прекъсна го София, — нали не смятате да ми предложите брак?
Крозиър не знаеше какво да отговори. Застанал на едно коляно, с притиснати сякаш за молитва длани, той чакаше.
Тя го потупа по ръката.
— Командир Крозиър, вие сте чудесен човек. Нежен човек въпреки всичките си чепатости, които едва ли могат да бъдат загладени. Освен това сте и мъдър човек — и като такъв прекрасно разбирате, че аз никога няма да стана съпруга на командир. Това не ме устройва. Такъв брак е… неприемлив.
Крозиър се опита да заговори, но не му хрумваха никакви думи. Онази част от мозъка му, която все още работеше, се опитваше да завърши безкрайното изречение с предложението за брак, което се беше опитвал да състави цяла нощ, докато лежеше буден в леглото си. Беше успял криво-ляво да измисли една трета от него.
София тихо се засмя и поклати глава. Огледа се бързо, за да се убеди, че наблизо няма никой, дори затворник.
— Моля ви, не се притеснявайте за случилото се вчера, командир Крозиър. Прекарахме си чудесно. Онази… интерлюдия… в езерото достави удоволствие и на двама ни. Това беше естествено проявление на моята… природа… както и резултат от взаимното чувство на близост, което изпитахме в онези няколко минути. Но моля ви, скъпи Франсис, не изпадайте в заблуждение, че заради кратката ни авантюра вие сте задължен или принуден да предприемете някакви стъпки в мой интерес.
Той я погледна.
Тя се усмихна, но в усмивката й я нямаше онази топлина, с която беше свикнал.