— Какво ви води насам, лейтенант? — попита Джеймс Томпсън. Инженерът все така не обръщаше глава и не мигаше. Някъде през предишния месец той беше спрял да се бръсне и слабото му бяло лице сега беше обрасло с четина. Под дълбоко хлътналите му очи имаше тъмни сенки. Разрошената му коса беше сплъстена от сажди и пот. Дори и тук температурата беше близо до точката на замръзване при толкова намален огън, но Томпсън лежеше само по панталоните си, долна риза и тиранти.
— Търся Безмълвната — каза Ървинг.
Мъжът продължаваше да гледа в тавана над себе си.
— Безмълвната дама — поясни младият лейтенант.
— Ескимоската вещица — рече инженерът.
Ървинг се изкашля. Въздухът тук бе толкова наситен с въглищна прах, че беше трудно да се диша.
— Виждали ли сте я, господин Томпсън? Или може би сте чули нещо необичайно?
Томпсън, който продължаваше да не мига и да не обръща глава, тихо се изсмя. Звукът прозвуча тревожно — като тракането на камъчета в делва — и приключи с кашлица.
— Заслушайте се — каза инженерът.
Ървинг обърна глава. Чуваха се само обичайните шумове, макар и да звучаха по-силно тук, в тъмния трюм: протяжните стонове на притискащия кораба лед; силното пращене на железните цистерни и металните конструкции от двете страни на котелното; далечният вой на снежната виелица високо горе; тежките удари на падащия лед, пораждащи вибрации в корабните греди; скърцането на клатещите се в гнездата си мачти; резките изтраквания на обшивката; постоянното съскане, драскане и бучене, разнасящи се от котела и от тръбите наоколо.
— Тук, в трюма, има още някой или нещо, което диша — продължи Томпсън. — Чувате ли?
Ървинг напрегна слуха си, но не чу дишане, макар че котелът издаваше звуци като тежко задъхано огромно същество.
— Къде са Смит и Джонсън? — попита лейтенантът.
Това бяха двамата огняри, които работеха денонощно тук с Томпсън.
Легналият по гръб инженер сви рамене.
— Тъй като напоследък в пещта отиват много малко въглища, имам нужда от тях само няколко часа дневно. През повечето време съм сам тук, лейтенант, лазейки между тръбите и клапаните. Уплътнявам. Регулирам. Заменям детайли. Опитвам се да поддържам това… нещо… в работно състояние, за да може топлата вода да тече в тръбите по няколко часа дневно. След два или три месеца това ще стане излишно. Вече нямаме въглища, за да се движим с парна тяга. Скоро няма да имаме въглища и за отопление.
Ървинг вече беше чул такива приказки в офицерската столова, но в момента не изпитваше особен интерес към тази тема. Три месеца му изглеждаха като цяла вечност. Точно сега искаше да се убеди, че Безмълвната не е на борда, и да доложи на капитана. После щеше да се опита да намери жената извън пределите на „Ужас“. А след това щеше да се опита да оцелее още три месеца. Щеше да се притеснява за недостига на въглища по-късно.
— Чухте ли слуховете, лейтенант? — попита инженерът. Той продължаваше да лежи върху койката, без да мига и без да обръща глава към Ървинг.
— Не, господин Томпсън. Какви слухове?
— Че тази… твар от ледовете, това привидение, този Дявол… идва на кораба когато си поиска и броди из трюма късно нощем — каза Томпсън.
— Не — отвърна лейтенант Ървинг. — Не съм чул подобно нещо.
— Ако останете тук достатъчно дълго сам — рече мъжът на койката, — ще чуете и ще видите всичко.
— Лека нощ, господин Томпсън. — Ървинг свали от куката пращящия фенер, излезе в коридора и тръгна в посока на носа.
Бяха останали още няколко места за оглеждане в трюма и Ървинг възнамеряваше да свърши бързо тази работа. Стаята на мъртъвците беше заключена; лейтенантът не беше взел ключа от капитана и след като се убеди, че тежкият катинар е здрав и е на мястото си, отмина нататък. Не изпитваше желание да види източника на драскащите и жвакащи звуци, разнасящи се иззад дебелата дъбова врата.
Двайсет и едната огромни железни цистерни, подредени покрай стените на корпуса, не оставяха никакво място за ескимоската да се скрие тук, така че Ървинг продължи към въглищните бункери с едва светещ фенер в гъстия, наситен с въглищна прах въздух. Останалите чували с въглища, които някога запълваха всички бункери от пода до тавана, сега едва покриваха ръбовете между пода и стените на всяко от помещенията. Лейтенантът не можеше да си представи, че Безмълвната дама би си направила ново укритие в някоя от тези мрачни, зловонни, чумави дупки — трюмът беше залят с нечистотии и навсякъде щъкаха плъхове, — но той беше длъжен да провери.