Безмълвната дама вдигна глава и тъмните й очи припламнаха от светлината, както става при котите.
Тя беше гола, ако не се брои бяло-кафявата кожа, разстлана под нея като килим, и друга тежка кожена дреха — навярно парката й, — наметната на раменете й.
Подът на склада за котвени въжета беше издигнат на повече от фут над наводнения под на палубата. Ескимоската беше избутала масивните въжета встрани и беше застлала с кожата получилата се хралупа, в горната част на която имаше плетеница от кълчища. В малко канче за храна, пълно с масло или китова мас, гореше открит пламък, осигуряващ слаба светлина и топлина. Ескимоската се хранеше с парче червено, сурово, кърваво месо. Тя режеше с бързи движения късчета от парчето месо с малък, но явно много остър нож, и ги поднасяше до устата си. Ножът беше с кокалена или рогова дръжка, върху която имаше някаква украса. Безмълвната дама стоеше на колене, приведена над огъня и над месото, и малките й гърди висяха по начин, който напомни на образования лейтенант Ървинг за статуята на вълчицата, кърмеща малките Ромул и Рем, чиито илюстрации беше виждал.
— Ужасно съжалявам, мадам — каза Ървинг. Той докосна фуражката си и затвори вратите.
Олюлявайки се, той отстъпи няколко крачки назад в кишата, карайки плъховете да се разбягат, и се опита да събере мислите си след втория потрес за толкова кратко време.
Капитанът трябваше да знае за скривалището на Безмълвната. Дори само опасността от пожар изискваше да се вземат спешни мерки.
Но откъде беше взела тя ножа? Той изглеждаше по-скоро като ескимоско изделие, отколкото като оръжие или кухненски нож, взет от кораба. Разбира се, бяха обискирали ескимоската преди шест месеца, през юни. Нима го беше крила през цялото време?
Какво още можеше да крие?
И прясното месо.
На борда нямаше прясно месо, Ървинг беше сигурен в това.
Нима тя ловуваше? През зимата, в мрака, сред виелицата? И какво ловуваше?
Единствените живи същества там, на леда, бяха белите мечки и тварта, преследваща хората от „Еребус“ и „Ужас“.
На Джон Ървинг му хрумна ужасна мисъл. За секунда се почувства изкушен да се върне към кърмата и да провери още веднъж катинара на Стаята на мъртъвците.
После му хрумна още по-ужасна мисъл.
Бяха намерили само половинките от труповете на Уилям Стронг и Томас Евънс.
Препъвайки се и подхлъзвайки се от леда и кишата, лейтенант Джон Ървинг тръгна опипом към централния трап, за да се изкачи към светлината на жилищната палуба.
18.
Гудсър
От личния дневник на д-р Хари Д. С. Гудсър.
Събота, 20 ноември 1847 г.
Нямаме достатъчно храна, за да оцелеем още една зима и едно лято тук, сред ледовете.
Би трябвало да имаме. Сър Джон беше осигурил провизии за двата кораба за три години при пълни дажби за всички, за пет години при намалени, но все пак задоволителни дажби за хората, вършещи тежка работа всеки ден, и седем години при значително орязани, но все пак приемливи дажби за всички. Според сметките на сър Джон и капитаните на двата кораба, Крозиър и Фицджеймс, КНВ „Еребус“ и КНВ „Ужас“ би трябвало да имат провизии, които да стигнат до 1852 година.
Въпреки това последните годни за ядене продукти ще свършат по някое време следващата пролет.
Доктор Макдоналд от „Ужас“ отдавна имаше съмнения относно качествата на консервираната храна и ги сподели с мен след смъртта на сър Джон. После, по време на първия ни поход към Земята на крал Уилям миналото лято, проблемът с развалените и отровни консерви — които бяха взети най-отдолу от купчините със запаси — потвърди опасенията ни. През октомври ние, четиримата лекари, се обърнахме към капитан Крозиър и командир Фицджеймс с молба да ни разрешат да направим пълна инвентаризация. После ние четиримата — със съдействието на моряците, назначени да ни помагат в пренасянето на стотици палети, бурета и тежки бидони на третата палуба и трюма и в проверяването на избрани образци от продуктите — проведохме инвентаризацията два пъти, за да избегнем всякакви грешки.
Повече от половината консерви на кораба бяха негодни.
Докладвахме за това преди три седмици на двамата капитани в просторната, но мразовита бивша каюта на сър Джон. Фицджеймс, формално оставащ си командир, е наричан „капитан“ от Крозиър, новия ръководител на експедицията, и всички останали следват примера му. На тайното съвещание присъствахме само ние, четиримата лекари, и Фицджеймс и Крозиър.